ПОСЛЕДНАТА ПАРТИЯ ШАХ
Господи, благодаря ти, че си ми дал сърце и памет!
На моя татко
Топъл априлски ден. Къдрокосо слънце играе на двора. Наднича за миг през прозореца, любопитно и ласкаво. После изчезва. В стъпките му изникват пълнокръвни тревички. Пролетта пулсира някъде далече – зад стени и стъкла.
В стаята е хладно. Върху широкия миндер лежи немощен мъж. Коварна болест е изтрила цвета от лицето му и светлината от хлътналите очи. Домашно изтъкана черга покрива слабото му тяло. Тя е топла, но твърде тежка за него. А колко ли други неща го притискат, колко ли черна мъка разпъва душата му?!!
Навън, под стряхата, прелита лястовица. И тя е черна. Бялата не знам къде е.
Не мога да понеса болката на угасващия поглед и излизам.
Трескаво намирам в библиотечката дървената кутия за шах. Тя е притихнала на кротка раздумка с книгите, отдавна изоставена и забравена. Вероятно им разказва за времето, в което един баща и малката му дъщеря почти всяка вечер с нетърпение и радост нареждаха фигурките. Може би с носталгия споделя за онези истински и безценни житейски уроци, на които научаваше таткото своето дете, в иначе забавната игра.
Грабвам кутията, окрилена от мисълта, че най-сетне ще го разсея, ще го откъсна поне за малко от тежките мъчителните мисли. Та нали и двамата толкова много обичахме да играем шах!...
Ето, татко, разтварям дъската и подреждам фигурките. Ти се оживяваш, надигаш се и очите ти проблясват. Започваме играта, почти както едно време. Абсурдно е да помисля, че това са последните ни мигове заедно, толкова е невъзможно и непосилно!
Ходовете ти са някак бавни, сякаш обмисляш нещо безкрайно важно. Изтънелият ти пръст побутва едва-едва поредната фигурка след дълга пауза. Сигурно за теб това е огромно усилие. Изтръпвам от обич и мъка едновременно. Трябва да играем, татко, ти трябва да се бориш! Чуваш ли, татенце, бори се!!!
Времето безмилостно напредва. Наближава часът, в който трябва да тръгна на работа, защото днес съм втора смяна. Не се очертава победител, играта е някак застинала в напрегнато очакване, бавно и мъчително. Имам усещането, че фигурките са замръзнали и чакат дванадесетия час, в който магията ще се развали.
Приказките обаче са се скрили в дебелите корици на книгите от малката библиотечка. Тук има нещо съвсем друго и то в никакъв случай не е приказка. Всичко друго е, но не и приказка.
Часовникът е неумолим. Ставам. Решаваме, че вечерта ще продължим. Дъската притихва на масата с разпилените си ходове и недоумяващи фигурки. Без край остава играта, недовършена и някак прекършена. В натежалия въздух увисват толкова неизказани думи и пречупени прегръдки...
На стола, веднага след мен, сяда неканена гостенка, безмилостна и изпепеляваща посетителка. Смъртта е винаги толкова неочаквана и така дяволски нелепа. Тя търпеливо изчаква аз да изляза, разбрала колко силно искам да повярваш в чудото, татко. Аз не бях успяла, но тя смогва с няколко хода да те матира. Жлъчно се надсмива над отчаяните ми опити да задържа крехкия живителен пламък. И побеждава.
Вечерта, когато се прибирам от работа, ти вече си изпаднал в кома, от която така и не излизаш. Защото тя е изиграла добре своя ход в онази последна партия.
Сядам на празния миндер, там, където до преди няколко часа е лежало изтощеното ти тяло. С най-сухите очи и най-голямото търпение, на което ме беше научил, хващам последната твоя пешка и с нея бавно преминавам черно-бялото бойно поле. Заставам на ръба и връщам любимата си фигура. Не си смомням как се нарича това на шахматен език, а и няма значение.
Игра, живот и смърт се стопяват пред силата на святата детска любов. С треперещи ръце те прегръщам и те прибирам завинаги в сърцето си.
Мъдростта гласи, че загубената битка не значи падение във войната. Аз продължавам да се боря, татко! Сега ти живееш в мен, живееш в мисълта ми и топлия спомен, непрекъснато възкръсваш в обичта ми към теб. Обичта, която всеки ден ме разтърсва със своята необятност. Същата обич, която изпълва вените ми и ме изправя винаги, когато се пречупвам. Щастлива съм, че те познавах, татенце, боли ме, че не те доопознах. Но във всички случаи, съм истинска и горда, че съм твоя дъщеря!
© Мария Ризова All rights reserved.
Затова ако не искаш да натъжаваш тези си партньори играещи този специфичен постжитейски шах... просто с красиво умиление си спомняй за най-усмихнатите им ходове по дъската на съвместния ви живот.
Мисля си че така ще е по - добре и за двете страни на дъската. И за тази от към която играят играчите с белите фигури на живота. И за тези, които местят в момента черните фигури на отвъдното.
Ааааа и ако забележиш, че някоя фигура от дъската ти се усмихва... Не си въобразявай, че ти се струва. Просто някой, който много те е обичал иска да ти покаже, че продължава да е така. Нооо ти във всички случаи внимавай. Усмивката не е случайна! Готви ти се някоя приятна непозната изненеада в особената партия от спомени която играете. Тези които много са ни обичали приживе, понякога се научават да ги умеят тези неща. Особено когато започнат да играят с тъмните фигури на небитието.
Така като гледам от тук... привидно ти се готви калъчка на царицата. Ама то не е точно така. Всъщност те подхлъзват, че са ти заплашили топа и офицера. Истината е да съумееш да опазиш Царицата на хубавия топъл спомен. Амааа то това с фалшвия маньовър с неговия кон към твоя офицера, не е някаква войствена амбиция за победа. Игра си е! Иска само да се посмеете заедно, спомняйки си онази път когато ти загуби на вързано един голям сладолед, а той спечели малака бира.
Ииии пази Царицата! Тя е най-важна! По важна е дори от Царя!