Попитаха ме за посоките на вятъра. Що за глупав въпрос е това?
Боса, стъпвам по изстиващия пясък, и приятно ме гъделичка между пръстите. А вълните са толкова спокойни, толкова тихи като в картина. Залезът. Него няма да го описвам и преобличам в хубави епитети. Той е едно многоточие до безкрая. Толкова!
Та попитаха ме за посоките на вятъра. Попита ме едно хвърчило. Тръгнало на път без билет и посока… и без дом.
- Посоките на вятъра ли? Те нямат никога логичност. Те нямат никога идея. Те са една непредсказуемост, непозволяваща дори и опит за прогноза. Те нямат скорост. Само траектория. Пунктирана. За трудно проследяване. Те лесно могат да изгубят абсолютно всеки. Да подлудят стрелките на компаса. Те могат надалеко да изпратят всяка телеграма. Крадливи са понякога. Задигат даже мислите, мечтите, съществуването. Объркващи са в своята обърканост. Не знаят измерение. Дори да са дочули за такова, не ги побират граници и катинарите за тях са смешни накити. Умеят да подмамват заблудените. Обича ...