Постоянното говорене не винаги е комуникация
(Есе)
Обичам да говоря, колкото и мразя. Обичам тишината, колкото обожавам шума.
Пристигам в училище рано сутрин, когато само изгряващото слънце ми прави компания в класната стая. Това е най-хубавото време от деня, но за съжаление е прекалено кратко.
Отварям вратата към коридора и ги виждам - тълпите насъбрани, скупчени хора, които говорят, бръщолевят, едва ли някой слуша. Потъвам в тяхната среда. Сега се чувствам странно. Порой от безполезни думи се изсипва от устата ми, без дори да го искам. Хвърлям цялата вина на средата около мен. Тя ме накара. Търсещите човешки погледи, мъчителната тишина, която плаче да бъде нарушена, без да има претенции от кого и как, клишираните обноски, фалшивите усмивки. Те ме накараха! Аз съм невинна. Зад всички думи, заучени изрази и изтъркани реплики не намирам нищо. Тези "звуци" само нарушават хармоничната тишина, без да ù придават какъвто и да е смисъл.
Чувам ги, но в главата ми не изплува нищо ново. Може би ...