Потъваме в блатото на живота... Потъваме... дори без да го осъзнаваме – бавно, плавно, рушещо, погиващо... Не са ни виновни технологиите, нито политиката, или великите сили. Виновна е нашата духовна нищета – да бъдем по-далеч от раздорите, от страшното, от непознатото, да живеем ден за ден, да вземем от живота колкото можем, справедливо, или насилствено, но да се облагодетелстваме. Ругаем корупцията, но сме готови да даваме, за да постигнем целите си. Нали, ако нямаше кой да дава, няма да има и кой да взема.
Искаме свобода, но я превръщаме в свободия, в беззаконие, отново за да постигнем целите си днес – тук и сега.
Искаме духовна близост, но се отдалечаваме един от друг, защото са различни интересите ни, бързо се доближават, но още по-бързо се раздалечават.
Искаме бъдеще за децата си, но им го отнемаме с постъпките си в този момент, час и миг. Не можем да бъдем хубав пример за тях, защото самите ние не осъзнаваме, какво е правилно и неправилно. Подлъгваме ги с материални блага и прави ...