Виждам разплаканото лице на баща ми всеки път щом вляза в летището...
"Лек полет. Затегнете коланите..." Душата си затягам - ... до синьо, до пръсване, докато стане неподвижна и бездиханна, безмълвна и тиха.
Не искам да я чувам, отделям я от мен, запушвам устата ù, убивам я...
Тъпча дълбоко в мен всичко, от което ме боли, всичко, което ме натъжава - в мен го погребвам. Толкова боли...
Натежавам и океанът под мен ме тегли. Натежавам от сълзи.
Повтарям си, че съм щастлива, за да се попитам безброй пъти отново.
Вече никога не се прибирам вкъщи и никога не съм точно себе си.
Повтарям си, че съм щастлива...