Крайностите като че ли са ни необходими за да усетим,  че живеем.
Неосъзнали комплексността и разнообразието на тъй нареченото ежедневие, ние
бързаме да изпаднем в състоянието на галеща егото ни екзалтация, породено от, по
собственото ни мнение, окончателното тотализиране на даден аспект от
заобикалящата ни реалност. Нуждата да се почувстваме уникални, единствени и
неповторими ни води за носа към задълбаването и перфекционизма, давайки ни
усещането за надмощие и едва ли не правото да гледаме от високо тези
“несъвършени” същества, населяващи пространството около нас. Свикнали сме да
участваме в изграждането на обществени митове и да вярваме по презумпция на
поставени от някой граници на потенциала на личностните ни залитания в дадена
насока. Селективно приемаме информация, отсъждайки на най-ниско ниво с
вярно или невярно, да или не, единица или нула. На момента окачествяваме като
ерес мигновените проблясъци на недоверие към собствената ни матрица на представи
и всеки дръзнал да разчупи леда на общоприетото бива изгарян на кладата на
заученото съмнение и вроденото нежелание да признаем дори и пред самите себе си
океана на собственото ни невежество. Отминаваме с лека насмешка и добре охранена
гордост приети за клише фрази, давайки да се разбере, че самата думичка “клише”
се възприема като мръсна от образованите ни и култивирани съзнания. Любители сме
на интерпретацията на буквалния смисъл, създавайки недоносчета с гръмки имена и
съмнително значение - алегория, символизъм, двусмислие, скрит паралел. “Не се
взимай на сериозно”, “Аз знам, че нищо не знам”, “Бог е любов”. Притежаваме
брилянти, а ги мислим за лукови глави. Чоплим пласт след пласт, опитваме се да
достигнем до сърцевината, сякаш можем да открием там нещо друго, освен лук. Реки
от сълзи текат от очите ни, а ние, осланяйки се на гореспомената ни
ограниченост, мислим, че причината е в лютивото кореноплодно. Не можем да
проумеем, че блясъкът на скъпоценния камък предизвиква тази естествена реакция
на облекчение. Изхождайки от собствената си необходимост да бъдем “най” си
въобразяваме, че някакъв тип, преди няколко хилядолетия, воден от тази същата
подбуда, е седял години наред върху някакъв стол, трон или камък, заел
всеизвестната поза на “Мислителят” на Роден, и се е чудил как да синтезира
натрупаната от него мъдрост в една кратка и всеизказваща сентенция, така че
стотици поколения напред да го помнят и пишат по учебници. Накрая пък се е
нагълтал с отрова. Или пък един хилавичък младеж се е притеснявал най-вече за
здравата духовна връзка между човечеството и някаква теологична персонификация и
си е изработил система на проповеди, изградена изцяло на базата на поетическа
образност с разширен смислов обем, която пък води до възникването на преносни
значения и засилва експресивните свойства на казаното. Накрая пък се е оставил
да го разпънат на кръст. Достатъчно дълго време ни е известно, че вселената е
безкрайна или поне толкова близо до подобно определение, че спор по въпроса би
бил несъстоятелен. Респективно такова е и познанието, което бихме могли да
придобием, както и времето за усвояването му. Съобразявайки се обаче с
продължителността на нашето земно битие бихме могли, ако не нещо друго, то поне
да направим съответния процес значително по-лесен и по-приятен, ако естествено
го считаме за приоритет на съществуването ни. За целта определено би помогнало
избягването на крайности в мислите, възгледите, думите, поведението ни и
най-вече в отношенията ни един към друг, понеже единствената крайност, която със
сигурност познаваме, е тази на собствения ни живот. Би било прекрасно да
приемем, че сме смъртни, да не губим ценно време в суета, да съзнаваме
незначителността си и да обичаме и бъдем обичани не само заради, а и въпреки
себе си. Но да си крещим непрекъснато в лицата “Memento mori” с всяко наше
действие и реакция е проява на лош вкус.