Тя беше млада, едва седемнадесет годишна, но и се беше наложило да порасне твърде рано за възраста си. Това момиче обочаше самотата, търсеше мрака - само там се чувсрваше сигурна и спокойна. Често вечер плачеше и плачеше, сълза след сълза, мислейки си, че по този начин болката и празнотата, които я обземаха ще се изпарят, както сълзите от мократа възглавница.
През деня тя беше "усмивката", така я наричаха другите, защото винаги беше усмихната и почти винаги успяваше да ги развесели, а вечер... вечер се преобразяваше в принцесата на мрака, тъжна и обляна в сълзи девойка.
Беше се уморила от всичко на този свят. Болката разяждаше всеки ден крехката и душа, както ръждата разяжда желязото. Момичето беше безкрайно тъжно. Чувстваше се, така все едно я карат да живее на сила. Имаше чувството, че е сама в този голям сив свят - чужд за нея, а вътре в душата и цареше толкова непрогледна тъмнина, че чак думите не ми стигат за да го опиша. Болеше я дори, когато поемаше поредната глътка въздух, даря ...