Притча за сеяча

Hе разбираме езика, защото самият език също не се разбира и не иска да се разбере; истинският сънскрит говори за самото говорене, защото му доставя наслада и е негова същност.
... някой от учениците каза: “Светото писание не се нуждае от обяснение. Който говори истината е изпълнен от вечния живот и неговото писмо ни се струва чудно сродено със същинските тайни, защото то е един акорд от вселенската симфония.”
Новалис, “Учениците от Саис”

Tова е стара история, която се случва и днес, навярно няма да сбъркам, ако кажа, че е пуснала корени и в бъдното...
Безименният се събуди. Една пеперуда кацна на носа му и се вгледа в очите му. Те потрепнаха за миг и тя хвръкна.
Безименният, който беше заспал сред хиляди цветя се събуди и впи поглед във водите на водопада, който шумеше пред него. Бледите форми, студени и неприветливо строги се изпълваха с живот. От усмивката на новия ден цветовете станаха по-ярки Безименният потъваше във всичко, до което стигнеше някое от сетивата му. Всяка клонка, лист или капка вода му разказваха за момента, в който осъзнали себе си като частица от живия космос...
Поляната поемаше още един ден от вечността, а животът - своя път в безкрая...
Той вървя докато се смрачи. Седна на един крайъгълен камък и се замисли. Дълго вече обикаляше света и се нуждаеше от почивка.
Отиваше си четиридесетият ден, откак Безименният почувства онзи властен копнеж да тръгне на дълъг път. Тогава той съзерцаваше хладните струи на един малък планински водопад и говореше с него на някакъв особен език.
Четиридесет дни са достатъчно за всяко нещо.
Безименният обиколи безброй земи, изкачи се по високите планини и прекоси пустинята. Там той осъзна, че в тишината може да разбере същността на словото.
Само в мълчанието има слово.
Само в мрака светлина.
Само в смъртта живот.
Но спомените принадлежат на миналото и той знаеше това.
По време на странстванията си, той разбра че много народи съществуваха под небето и воден от гласа на сърцето си се впускаше в поредното приключение. Беше благославян и отричан, хулен и боготворен.
Забележително е как хората чакат и се молят за Някой, който да ги научи, поведе или спаси и щом Учителят, Водачът или Спасителят се появи те неповярвали, че тяхната химера може да придобие човешки форми и лице се, свиват в черупките си, закриват очите си, и пищят: “Това Не Може Да Бъде Той!”.
“Разпни го!” – крещеше тълпата, а той я гледаше с кротки очи.
Може би човешките същества са вечно обречени да търсят, като че ли човешкият дух–  частица от Божествения, не ще съществува, ако намери покой. Тогава той ще се отрече от същността си, която е вечно движение.
Като Учител, преподаваше езика на световната душа, а като войн водеше битки с древното Зло. Той разбираше шепота на горските листа, а тъгите на ручея бяха и негови. Множество изпитания премина и волята му се кали. Където се появеше разсичаше мрачния възел на късогледството и безпросветността. Той се превърна във вселенски Учител, защото носеше безкрая в себе си. На много места го гонеха и подлагаха на всевъзможни мъчения, за да се откаже от учението си за истинното Слово. Горяха кладите, но Той излизаше невредим от тях. Около Него струеше чудна светлина и противниците неразбрали себе си свеждаха глави. Погледът му проникваше в душата на всеки и му разкриваше най-съкровената, таена и отричана природа на всеки мъж или жена. Децата бяха единствените Му човешки приятели и Той винаги бе заобиколен от тях. Звучните Му красиви думи ги караха да плачат или да се смеят, а понякога и двете. Защото влизаха направо в сърцата им Но не всички бяха като тях. “Хората, казваше често Той, трябва да бъдат като деца, защото тяхната чувствителност се приближава най-много до тази на Бога...
Вечер когато звездите запалваха небето, Безименният отпращаше любопитните. Оставаше сам. От порите на космоса започваше да блика музика, извираща сякаш от звездите и покълваща в нощната тишина. Светът композираше музика съзвучна с душата Му. Всеки има своя собствена мелодия, но вселената е безкрайна и хората, стъписани пред необхватността й, се лутат в безпокоен поход за своята истинска музика, устремени извън себе си, а в действителност ключът е в нас и е известен под много имена, но всички те са части от ключа. Според мен това е любовта, но не тази , а божествената, любовта, която не знае граници и се раздава безрезервно . Ако изпълня сърцата на хората с любов, те ще чуят себе си и пътят към собствените им души ще бъде осветен от лъчите на прозрението. Влюбените хора трептят на една струна. Музиката е най-искреният и универсален език.
Безименният винаги носеше със себе си малка дървена флейта, дарена му от майката на едно дете, което бе изтръгнал от мрежите на смъртта. Под звуците й зверове и хора ставаха кротки и смирени. Когато тълпата не го чуваше, погълната от собствената си суета, той вадеше флейтата и още с първите звуци лошите мисли, като мрачни облаци,се разпръскваха за да се роди новият ден.
Безименният гледаше. Някакви звуци се спряха в съзнанието му и той почувства промяната. Небето заплака и едрите му сълзи започнаха да шибат листата на вековните дървета. Дъжд се стичаше по страните им. Лицето на Учителя грееше от щастие. След шест дни в пустинята тази влага събуди в него онова опияняващо чувство, което го завладя при срещата му с духовете. Дъждът пееше за своята скръб, за далечните звездни езера и потоци в които бе заченат. Безименният си спомни за своята поляна и ручеят, заблестял под утринните ласки на слънцето, и заплака. Сълзите му се смесиха с небесните и потекоха към земята. Той говореше на световния език . Молеше се... Когато свърши, дъждът спря и всичко утихна.   
Безименният заспа и сънят го отнесе в пределите на непроявеното...

На онези , които следват сърцето си.                                                               

Варна   3-4. 05 1999г.