Живея в един тунел. Тъмно е, отникъде не прозира светлина. Хората около мен спускат въжета, за да ме спасят, но ми писна от фалшиви усмивки на фалшиви приятели. Когато някой от тях ме погледне, се чувствам като нищожество, като една невинна антилопа, в чийто очи се отразява ликът на свиреп лъв, жаден за кръвта ù. Като самотен славей, който пее върху клончето на една бреза, пее за смъртта, за тъгата. Не винаги е било така. Преди време всички бяхме заедно, всички бяхме едно цяло. Уважавахме се, обичахме се... беше нещо грандиозно.
Трябва ли да се правим на приятели? Лъжата да е преди всичко, да е ежедневие сред нас? Замисляме ли се за това, или просто трябва да сме интересни пред останалите. Вече я няма тази любов, тази привързаност един към друг, царува недоверието, гневът и омразата дори.
Преди често използвах фразата: "И душата си бих продала, за да мога с теб да ида в рая!" Това беше част от една песен, казвах я на приятелите си, доверявах им се, бяха моя живот. Но всеки един от тях ...