„Призрак“... колко яко звучи! Идеалното заглавие за някое стихотворение, нали? Жалко само, че не мога да пиша поезия. Не че се справям с прозата де, ама поне си вярвам поне малко, че ми се получават нещата. Добре де, ако не друго, то поне ви привлякох вниманието с това заглавие, нали? Нали?!
Сега нека си представим, че след тези няколко реда вие все още не сте се отказали да дочетете това произведение. Знам, това е прекалено оптимистично предположение, но какво да направя – такъв съм си аз, вярвам в по-доброто бъдеще. Или поне вярвах. Когато бях жив човек, когато дишах, живеех и чувствах. Когато бях способен да изпитвам нещо. Сега нещата са по-различни. От мен остана само бледа сянка. Сега съм призрак. От онези с чаршафите, сещате се, нали – от детските анимационни филмчета. И на моя чаршаф има две дупки за очи. Само те ми останаха. Нямам тяло, нямам лице, нямам усмивка. Само очите ми останаха. Да гледам отстрани, да наблюдавам. И така, седим си двамата с дядо Йоцо, и гледаме, гледаме. ...