Проблематичният българин
Пиша заглавието съвсем уверено, защото знам, че искам да кажа гласно толкова много истини… но изведнъж се оказвам пред празен лист, който гледам с объркване, защото не съм убедена дали трябва да бъда толкова болезнено откровена за заобикалящата ме действителност. В нея мъчно се строи Нова европейска България, като се пренебрегва необходимостта от съхраняване не само на националните идеали, но и на българските добродетели, които трябва да се доближат и да се впишат в европейската култура.
От известен период от време, българинът до такава степен акцентува върху материалните средства, потребни за оцеляването му, че идеалите, издигащи човека да личност, остават загърбени, защото да бъдеш личност в днешното общество, би било единствено лично удовлетворение, тъй като никой друг няма да се вгледа в теб. Но именно тези себеуважаващи се хора, които са извървели пътя от културната изостаналост на родината до високите достижения на европейския хуманизъм и демократични ценности са малцина. Хуманистичното е изкривено и превъплътено в прагматичното, което автоматично свързва всеки един от нас с антипода на Алеко Константинов, Бай Ганьо.
Той създава героя си като отражение на действителността, поради навременното му взиране в епохата, проядена от пошлото, грубото и меркантилното. По този начин, за истинските първообрази на Бай Ганьо в тогавашното време, авторът става непоносим, както с острото си изобличително перо, така и с нравствено извисената си личност. Всички те, цялата „жадна за облаги сволоч”, откриват себе си в образа на Алековия герой и дълбоко засегнати от това убиват твореца. Несъзнателно доказват правотата му и необходимостта от написването на книгата „Бай Ганьо”, защото българинът вместо да извърви пътя на самоопознанието и усъвършенстването, за да се нарече европеец, той се опитва да премени хората, чието мнение не го удовлетворява, а ако това се окаже безрезултатно, прибягва до убийство. Но така или иначе, човек никога няма да забрави този, който е увековечил мислите си с перо, а трезво мислещи хора винаги ще има, които жално ще въздъхват: „Европейци сме ние, ама все не до там!”
Въпреки привидните различия, ситуацията в настоящето има и своите прилики с миналото по отношение на деградацията в човешките ценности. Водеща тенденция е принципът на неоправдания егоизъм, което лесно се забелязва дори в най-елементарното ежедневие на човека, посредством общуването. Почти всеки диалог, независимо от тематиката му, завършва със скандал, който поражда у теб гняв, на който се облягаш изцяло и несъзнателно го превръщаш в първоизточник на свои импулсивни действия, изградени именно върху тези низки страсти. По сходни елементарно глуповати начини, човек поробва себе си, защото потънал в егоистичното си себелюбие изпада в състояние на собствено себеотрицание – т.е. той не вижда низостта, в която изпада, търсейки решение на даден проблем, касаещ него, а съди околните за същата тази низост, на която с течение на обстоятелствата става свидетел. От друга страна, това може да се възприеме и като частица надежда, защото разпознавайки надменната несправедливост като страничен наблюдател, съществува и голяма вероятност, същият този човек да започне да вижда отрицателното в себе си, което ще го насочи към опити за собствената му реабилитация. Въпросът е обаче, че човек се подхлъзва към горчивото желание за себедоказване, когато това може да се осъществи пред голяма аудитория с презумпция, изхождаща далеч от моралните ценности, които би следвало да се отстояват. Следва се идеята, че не казаното е важно, а начинът, по който е звучало. Едва когато се научим да живеем в хармония със себе си, ще осъзнаем, че за да се кажат важните неща са необходими и точните думи – така както Вазов създава „галерия от типове и нрави български” в повестта „Чичовци”, а Алеко успява да създаде типовия образ на българските нрави само чрез един единствен герой, който продава, скъперничи, сякаш иска да подчини чуждия свет на нашата „култура”. Но възгледите на Бай Ганьо значимо се открояват от възприетата народопсихология, което проличава и в отношението му към народа, който през неговия поглед представлява стадо, на което е достатъчно да „завъртиш сопата”, за да тръгне в желаната посока.
По сходен начин, човек защитава позициите си в съвремието като най-резултатно и сигурно средство за постигане на съответните цели. Именно поради прекомерно голямата численост на съвременни Бай Ганьовци, които демонстративно показват негативното възприятие към себеподобните си, се превръщаме в европейци, които пътуват към Европа. Стремежът към бързо забогатяване се е превърнал в ценностен ориентир за подобен тип хора, за които егоизмът и личната изгода, скъперничеството и използвачеството са водещи черти в характера им. Дори тези, които осъзнават неморалното си поведение, оправдават себе си с детинското клише: „и другите правят така”. Любопитно ми е само защо винаги се сравняваме с по-низшето, а не с по-интелигентното. И що за оправдание е „другите правят така”? не съществуваш ли,за да си различен от общата маса, да отстояваш индивидуалността си?! Елементарно е да пренебрегваш всички правила, да се държиш като непукист, за да слееш се с масата, но е жалко и комично подобно твое поведение както това на Бай Ганьо в културната европейска среда. А неговата същност, респективно и тази на много българи, изглежда по този отблъскващ начин – той не се срамува от невежеството си, въпреки разминаването с европейските ценности, не осъзнава културната си изостаналост, нито се поучава от присмеха на другите; той е всичко, а след него е светът, като тази прекомерна самоувереност и дързост е характерна за малокултурните хора, които не се вглеждат в себе си, съпоставяйки се с другите. Подобен образ предразполага към дълго обсъждане на възникналия негативизъм у хората, но дори и тези накъсано изложени факти са достатъчни да провокират чувство за самосъхранение и поне частично да се замислим какво всъщност представляваме, защото докато българинът не се реабилитира, по пътищата на Европа все още ще срещаме събратя на Бай Ганьо: „Той дето ходи, носи със себе си своята атмосфера, своите нрави… среща все нови хора… в които, разбира се, не вижда нищо ново.” Промяната на еманацията на народа зависи от всеки един от нас. А ти какво направи, за да я промениш?!
© Виктория All rights reserved.
Есето ти може да е супер, но началото е банално (първият абзац) и това, заедно с вида на обема му, ме отказаха да го чета.