Събудих се рано, сред нощите ще да е било, не погледнах часовника на неизменния телефон, който се беше изтегнал най-нахално върху нощното ми шкафче, но прозорецът ми беше тъмен. В просъница ми се яви едно стихотворение на Смирненски, в целия му блясък се яви, без да имам и най-малка идея защо точно то и защо точно сега. Но сънищата, както съм чел, имат своя странна логика и живот. Все още със залепнали от съня клепачи, свит на кравай в леглото си, започнах да рецитирам куплетите наум:
*”От нишките на свойте мъки тежки
изтъках твърдата си броня аз.
А моят меч е сноп души човешки,
калени в пламъка на сетни грешки
и в мъдростта на свойта първа власт...”
Странно, толкова години минаха, откакто бях ученик, и учителката по български език и литература ни поръча да научим това стихотворение наизуст за следващия час. Има стихотворения, които съм учил наизуст, както и останалите ми съученици, и които не помня вече. Стихотворенията не помня, не съучениците си, реших да изясня предното неясно изречение, без да го поправям. Има и такива стихотворения, които изплуват на повърхността на ума ми, някъде от дълбоките мътни води на миналите години. По-късно, докато все още бях ученик, и след като вече бях наизустил няколко, и прочел повече стихотворения на Смирненски, щях да прочета и официалната му биография. Казвам “официална”, защото по времето, когато бях ученик, стихотворенията, както и биографиите на изучаваните в училищата автори се одобряваха от специални органи. Но аз не искам да пиша за тези органи сега, и вероятно вие - моите читатели, също не желаете да четете за тях. Ако това е така - имаме съгласие и сделка, и продължаваме да се движим полека напред през този малко сънен разказ:
“По стръмните пътеки на борбата
вървя обгърнат с пламъци и гръм.
Пламти под моите нозе земята
и в устрема на свойта ярост свята -
стихийно величав и властен съм...”
- продължавах да рецитирам в полусън. Правех го без никакво усилие. Единствената мисъл, която премина през заспалия ми мозък бе: “Дали рецитирам куплетите в правилната им последователност?” Не бях сигурен, така че се оставих изцяло на паметта си. И тя ме поведе по-нататък:
“Аз - жалкий роб на кървави арени -
издигам своя меч несъкрушим.
И братята ми идат разярени,
и бурята разраства се край мене,
за да се втурне в дверите на Рим...”
Тук инстинктивно настръхнах. Винаги съм настръхвал точно тук, в което е и силата на думите, поетичната сила, дошла незнайно откъде в чистата душа на поета. Сила, която той е опитомил, или поне вкарал в обозрими рамки. Сила, която расте, заедно с напрежението и динамиката в стиха:
“Напразно ме посрещат легиони!
Всуе преграждате вий моя път!
Върху купчинката от златни брони
ще хвърля аз железни милиони
и огъня на мойта робска гръд...”
Преди да съм се разбудил напълно, се сетих и за последният куплет на това стихотворение. Той е нещо като епилог - завършек на една епоха, и на един живот. Епоха - продължила прекалено дълго, и живот - незаслужено кратък:
“И с вихрите на тия снежни степи
ще ви разпръсна - властен и сърдит.
Ще ви разпръсна - немощни и слепи,
защото мечът ми е мълнии свирепи,
защото слънцето е моят щит!”
*Цитатите в текста са от стихотворението “Северния Спартак” на Христо Измирлиев-Смирненски.
© Петър Димитров All rights reserved.