Скитникът се взираше в ромолящия, тих пролетен дъжд. Беше протегнал плахо треперещата си десница, която за него отдавна бе признак от изгубената му надежда. Изгубена нейде в мъглата, из пустите, нощни улици. Преди много години, надеждата в него бе буйна и той грижлижливо я съхраняваше, а сега просто вече го беше напуснала. Безвъзвратно. Понякога му се струваше, че гарванът грачи грозно в мрака, в абсолютен синхрон със сенките на дърветата, поклащащи се от вятъра. Някога искаше да отиде и да стори нещо значимо със себе си, но все пак трябваше да започне отнякъде. Така и не успя. Така и не намери своето място под небето. А сега просеше милостиня, къшей хляб щеше да е най-хубавото нещо, случило му се през последните два-три дни. Веднъж на една Коледа, едно добро, лъчезарно момиче му бе подарило два сандвича, с бучка сирене и резенче домат. Истинско пиршество за него. Добро дете, Господ да го поживи, си мислеше той, докато мислите внезапно не му бяха прекъснати от силен, груб крясък в лице ...