За да се оправят нещата, трябва хубавичко да се объркат.

    Стара мъдрост, на която често не вярваме. Но е истина!

    И в цялата бъркотия реших да сложа ред. Измъкнах един голям чувал, в

който да изхвърля всички ненужни неща, натрупани от години и да

поразчистя душата си.

    Най-напред изхвърлих илюзиите - толкова лъжливо коварни, а изглеждащи така невинни! Напъхах ги в чувала и посегнах към мечтите. Те уплашено се

разбягаха и изпокриха между бръчките на поостарялата ми душа. Успях да докопам две-три и бързо ги набутах при илюзиите. По-късно ще се заема с останалите, когато се поуспокоят.

    Разрових чекмеджетата, търсейки надеждата, която винаги седеше в най-далечният ъгъл, сякаш ще векува! Посегнах да я хвана, но тя пъргаво се отдръпна и напипах нещо пухкаво и меко. Какво ли пък е това? Извадих  го

и ахнах - едно мъничко, беличко перце. Как е попаднало тук?!

    Чакай, чакай! То ми напомня нещо...

    Беше перце от някогашните ми криле! Какво да го правя сега? След толкова години на безкрилие, аз напълно съм забравила, че някога съм летяла!

    Надеждата излезе от скривалището си и ми се усмихна:

    - Ами, отгледай си го - да порасне и отново да те окрили! И не се помайвай,

ами върни и останалите по местата им! Без илюзии, без мечти и надежда,

човек си остава завинаги  безкрилен!

24.06.2010 г. - Атина