Път напред ли, какво е това нещо? Аз все гледам назад, все се оценявам, все търся. Не може ли да се живея без задно виждане, без хубавото лице на старата любов, без сигурност? Ако може, защо не го правя аз?
Всъщност правя все пак нещо – пиша. Безсмислени са думите обаче, когато не говоря за големи теми, когато си говоря на себе си. Поне така изглеждат от вашия поглед най-вероятно, но дано този монолог не е твърде отегчителен. Та… вървя си аз по улицата, гледам замъглени прозорци, замъглени чужди животи и мисля за битието, за хората, за себе си, дори и вярвам, че правя нещо, че съм някого. Но как можеш да си някого, след като гледаш себе си отстрани, след като постоянно си сменяш маските и вярваш, че си велик. Сам си се обезличавам все повече и повече, но вървя напред – бъдещето чакам. Улицата се смалява ли, смалява – всичко става някак познато, обаче аз си вървя и си мисля, че просто съм жертва на „дежа-вю”-та. Всъщност обаче това са неизживени мечти от предишни разходки. Слънцето запо ...