Има някаква особена лудост в това да станеш рано, много рано, обгърнат от мастилен мрак и босите ти крака да събудят задрямалата луна. Да нарамиш раздърпаната раница и да излезеш в режещия студ само с чифт туристически обувки между теб и земята.

            Срещаш спътника си и тръгвате. Канелен горски прах преминава в кал, която бавно се превръща в напукан асфалт. Не знаете къде отивате, но се надявате да се изгубите. Познавате се. Крачките на другия човек стават вътрешният ти ритъм, ударите на сърцето ти. Разпознаваш всеки жест и промяна в настроението. Пътят и природата правят от хората приятели.

            Ходите. Слънцето вече се е издигнало в небето, но ръцете ти все пак са посинели от студ. Гледката се променя. И вие не сте същите, каквито сте били само преди часове.

            Осъзнавате, че трябва да се връщате. Не защото  искате, а защото  слънцето вече се скрива зад близкия връх. Трябва да се върнете в град, пълен с цигарен дим и безразличие. 

            Прибирате се по тъмно, а краката ви толкова болят, че чак е приятно. Сбогувате се. Няма да се видите известно време. Всеки ще е зает за седмица-две с живота си сред хора, толкова еднакви и неразбиращи, и ще копнеете за прах, посинели ръце и болка в краката. Те не знаят. Не разбират къде е удоволствието в тази лудост. Защото не можеш да я обясниш на човек, който не я е изпитвал.

            Докато се отдалечаваш, вътрешният ритъм на чуждите стъпки заглъхва. Вие сте едно само на пътя.

            Чакаш момента, когато ще се върнеш там. Там, където си себе си. Далеч от шумà и дима. Само с едни кални туристически обувки по дългия път на вечността.