ПЪТИЩАТА НА ДУХА
Да обичаш означава да дадеш свободата на другия да бъде различен.
Отглеждането на деца и продължението на рода е типична човешка дейност. Който търси смисъла на живота си в своите деца, той се стреми по този начин да отстоява и утвърждава себе си, да се разпростре максимално върху света и да му наложи своя образ. Израз на това неистово желание обикновено е ревностното и безкомпромисно налагане върху децата на онова поведение, образование и професия, които той лично предпочита или пък не е постигнал в достатъчна, задоволяваща самия него, степен. Мнозинството от хората не осъзнават ясно, че търсят именно себе си, отнасяйки се по този начин с децата си. Те непрекъснато говорят, че правят това за доброто им.
Такъв човек гледа на формиращите се по негово подобие деца като на собственост и естествено продължение на своето тяло. Той не само желае те да живеят както той смята, но и вярва, че така постига и реализира себе си. Това, разбира се, е илюзия. Една от най-големите. Защото ако това желание се реализира по такъв начин спрямо подрастващите, човек се поставя в обратното на желаното от него положение.
Той става зависим тъкмо от тези, чрез които смята, че се утвърждава. Поставя се в позиция на господар и роб на децата си.
Оттук нататък вече не притежава себе си, няма собствени основания, не е сам център на живота си и в крайна сметка обезличава и загубва личността си. Инертното робуване на устойчивия предразсъдък, че кръвната "закваска" си остава определяща в човешкото съществуване, постоянно води до трусове и сблъсъци. Стремящите се към самостоятелен живот деца стават големи и изведнъж сякаш започват да говорят на различни езици с родители и братя. Всеки започва да живее в своя реалност, родовото се разкъсва, превръща се във все по-далечна метафора и заглъхващ символ. Индивидуалният човешки дух се движи по своя космически предначертана спирала и в тази спирала няма място за рода. Едва ли е необходимо да припомняме странното наглед отношение на Иисус към собственото му семейство и разговора на Буда с баща му, за да разберем, че духът и кръвта са две съвсем различни неща.
Всяко човешко същество изминава дълъг и самотен път под звездите. Този път е духовен. По него няма място за двама.
Докато живеят у дома, децата се намират под влиянието на една общовалидна за всички членове на семейството ценностна система. Но от момента, в който разчупят черупката на рода, тази система се разпада и всеки започва да си гради своя. В този градеж тухлите и хоросана на старото семейно мислене не вършат работа. Всеки открива свои материали, намира нова азбука, чрез която да разчита заливащия го отвсякъде външен свят. Той трябва сам да преодолее ужасния страх пред смъртта и времето, да осмисли мястото си на тази земя в хармония с индивидуалния си психичен живот и прозрения. Затова просто е наивно от време - навреме да се питаме: „Господи, това ли е моят син, брат или сестра?” Зад един такъв парализиращ въпрос се прокрадва желанието да напъхаме този човек там някъде в детството, където сме си изградили представи, с които сега не искаме да се разделим.
Човек е един вечно променящ се и трансформиращ микрокосмос, твърде опростено е да си изграждаме за него формули, кодове и представи, които да стоят непокътнати в съзнанието ни като гипсови отливки. Или ще бъдем на висотата на промените в индивидуалния духовен живот на нашите близки, или те просто хладно и безразлично ще изслушват нашите "напътствия и схващания за света". Или ще станем приятели с нашите вече пораснали деца, или те просто бавно ще се отдалечават от нас. Някой ще ми възрази, че това не отговаря на нравствените правила като "Почитай баща си и майка си" или "Обичай ближния като себе си" и т.н. и т.н. Вижте, ако някой се опита да ми обясни какво значи винаги и при всякакви обстоятелства "да почиташ" и "да обичаш", аз просто ще го подмина, защото предварително знам, че той няма да стигне до никъде в разсъжденията си. Човек трябва да следва вечните слова, но с цялата си душа и свобода на индивидуалността.
Да обичаш не в същото като да говориш за любов.
Да те почитат не означава, че трябва да гледаш на себе си като институция и единствен носител на истината. В този смисъл любовта и дори религиозното трябва да се схващат като една тотална свобода на съкровеното в личността. Да си религиозен означава да живееш със съкровеното в себе си и да позволиш на другите да живеят така. Господ ни е създал различни и папагалското повтаряне на нравствените принципи ни прави само по-фалшиви.
Да обичаш другия преди всичко означава
да му дадеш свободата да бъде различен.
Така не само ще привлечеш любовта му към себе си,
но ще започнеш и да се обичаш сам.
Петър Ангелов - ДАРЕВ
© Петър Ангелов - ДАРЕВ All rights reserved.