Радостта ми

     Радвам се, когато той ме погледне, макар и просто ей така. Когато чуя гласа му да ми казва „здравей", когато ми се усмихне. Чувствам, че краката ми треперят, щом е прекалено близо до мен. Тази радост леко притиска мъката, която тая дълбоко в душата си. Мило ми е, когато се обърне и ми каже нещо красиво, разсмее ме или ми се усмихне. Радвам се на най-малките неща, свързани с него.

 Невероятният му характер. Винаги е весел и изпълнен с живот. Ръцете му, които ми помагат, когато се нуждая от помощ. Но сега нещо се случи. По нейна вина се отдалечихме. Аз леко загубих вяра в приятелството ни, когато го видях как се държи с нея. Как й говори и как я гледа. Когато стана това, радостта ми започна да изчезва. Вървях най-назад от всички. Сама в мрака и тишината, далече от техните гласове и викове. Свърши пътят ми с тях. Тогава той се спря. Само той. Погледна ме и се усмихна. Стоя там, може би минута и ми каза само една чакана дума. Възвърнах радостта, която изпитвах и преди. Радвах се, че огромното приятелство между нас ще се задържи. Нишката беше тънка, а се късаше бързо. Аз я пусках, но той я държеше и я свърза отново. Радвам се, че го има огромното приятелство помежду ни. Срамувам се от това, че не мога да го призная пред всички хора навън. Защото може би то е повече от приятелство. Поне за мене.