Една книга, разказваща се за историята на Казанова през погледа на Лучия, първата му любима, ме накара да се замисля. Да остана замислена, но всъщност и аз не знам за какво, може би по-скоро не замислена, а празна.
За разлика от повечето книги, happy еnd-ът липсваше, което прави историята доста правдоподобна и реалистична. Тъжно е, че в живота обикновено се разминаваме с щастието и то често по наша воля. Всъщност не само с щастието, разминаваме се с много неща - разминаваме се с любовта, с успеха, с приятелите. И когато един ден решим да се огледаме и да си припомним отминалите си блянове и мечти, ще видим, че реалността доста се различава от тях. По пътя, във времето и мястото сме изоставили неща, които са били много ценни за нас и без които в дадения момент не сме си представяли бъдещето. Но погледната реалността с днешния поглед, разбираме, че сме се залъгвали, че сме оцелели въпреки промяната, въпреки загубата. И точно в този момент в съзнанието ми изниква въпроса - нима това е цел ...