1 min reading
Един ден, разхождайки се безгрижно в парка, се загледах. Имаше много хора, но уви, лицата на тези от тях, които общуваха с други, се невиждаха. Покрити с маски бяха те. Ходеха един до друг, лъжейки и себе си и тез до тях. Вървяха тихо и безжизнено, вървяха всички те към залеза - тъй красив и тъй естествен... и за миг, свалих аз своята плътно очертана по лицето маска, сякаш им казвах чао, ей така - за последен път.
Но там имаше и други. Хора, останали без маски. Техните мисли се лутаха в кръгове, все по-слаби и слаби, докато техните чувства - стенеха в безкрая. Но видеха ли там надежда, някакъв далечен знак, може би дори проблясък?... техните мисли бързо, бързо се покриваха зад маската, мигновено поставена на тяхното лице - гордо очертана, изхабена и разядена отвътре; и така - те тръгваха решени. Но за тях, аз... маската си не свалих, бяха вече твърде малки... твърде жалки.
Имаше и трети. Хора с идеали. Хора без тъга. Хора с мечти. Хора без страх от бъдещия миг. Те също носеха маски, но ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up