Какво остава, когато спрем да се големеем и да се правим на важни? Къде отива цялата ни злоба, цялата апатия, цялата мъдрост, когато самотно притваряме очи и се молим сънят да дойде бързо? Какво казва душата ни, когато болка прорязва мислите и не можем да съчиним ни едно адекватно изречение и ни се иска единствено да се наплачем хубаво, ала се съмняваме, че това ще облекчи тази влудяваща, странна болка, която е дошла по пътищата на абсурда и се е настанила удобно в подредените лавици на мозъка ни? Какво се случва, когато останем сами и си говорим със сенките на собственото ни самочувствие, а те не искат да си говорят с нас, защото сме ги излъгали? Какво ще видим сутринта в чашата с кафе, под размазания грим, когато навика ни да нараняваме, за да се предпазим, все още сънува победи? Какво ще остане след нас, ако отминем троснато и пренебрежително новото разклонение на реката, защото се мислим за достатъчно умни и стабилни, за да продължим към бързеите? Какво остава вечер от нас, когато ...