Има дни, когато имаш чувството, че за каквото и да се хванеш, се разпада в ръцете ти. Може би единствената аналогия, която ми идва на ум сега, е нелепата смърт на дядо ми. 10 години копа в търсене на кладенец в онзи пущинак, където бягаше от хората. Изкопа го, имаше вода. И един ден се олюлял, паднал, дъските били толкова прогнили, че за която и да се хващал, се чупели. Дядо не можеше да плува. И така.
Помня детството си. Помня го като миризми, страхотните курабийки на баба и мириса на прясно мляко, на дърва в запалената печката и как кротко пукаха, докато лежах сгушена в топлата прегръдка на баба... Бях непобедима. После мириса на болница, отрязаната гърда на баба, после майка ми и баща ми, които не познавах на 4 години, истеричния ми плач, когато ме изскубнаха от рая, падналите ми руси къдрици на земята, мълчаливите ми 3 години в детската градина, когато всички деца имаха стихчета за осми март, а аз не, защото отказвах да говоря. Интересно как никой не се запита “защо АДЖЕБА”. Помня ...