Има дни, когато имаш чувството, че за каквото и да се хванеш, се разпада в ръцете ти. Може би единствената аналогия, която ми идва на ум сега, е нелепата смърт на дядо ми. 10 години копа в търсене на кладенец в онзи пущинак, където бягаше от хората. Изкопа го, имаше вода. И един ден се олюлял, паднал, дъските били толкова прогнили, че за която и да се хващал, се чупели. Дядо не можеше да плува. И така.

Помня детството си. Помня го като миризми, страхотните курабийки на баба и мириса на прясно мляко, на дърва в запалената печката и как кротко пукаха, докато лежах сгушена в топлата прегръдка на баба... Бях непобедима. После мириса на болница, отрязаната гърда на баба, после майка ми и баща ми, които не познавах на 4 години, истеричния ми плач, когато ме изскубнаха от рая, падналите ми руси къдрици на земята, мълчаливите ми 3 години в детската градина, когато всички деца имаха стихчета за осми март, а аз не, защото отказвах да говоря. Интересно как никой не се запита “защо АДЖЕБА”. Помня първите си изпържени яйца на 7 години - без олио и сол, тогава разбрах, че като изключиш печката, тя остава гореща дълго време, защото кожата на ръката ми остана залепена за котлона. Помня подутите си ръце от боя на другаря Янев за неправилно изписване на буквата “М”, помня трите гладни дни, когато бях наказана да не ям, защото не бях почистила... Постепенно влизаш в ПРАВИЯ ПЪТ. Малко по малко системата те фиксва. Ставаш нормален, почваш да вярваш в нещата, в които поколения са вярвали, но интересно дали някой се пита дали това СА ПРАВИЛНИТЕ НЕЩА. Приемаш реалността, така както приемаш, че на клавиатурата А е до С , а не до Б. Коловозът си тръгва. Ама помниш, мамка му. Мислиш, че призраците са си отишли, но един ден изплуват и те стискат яко за гушата и търсиш за какво да се хванеш. Слънцето е мътно, сърцето ти е свито като стафида. Струва ти се, че всичко, което си постигнал, е да запалиш една свещ, но не си предвидил вятъра и мине някой, плюне и я изгаси. Да търкаш ли отново камъни за да запалиш? Ми не, щото пак ще мине някой да духне. “Духане му е майката”. По-добре се грей на премреженото слънце и чакай да дойде луната. Или не пали изобщо. Къртиците са умни животни. Слепотата е блажена. Познанието те побърква. И програмиране му е майката. Да те програмират като хората, а не да те объркат, като ти покажат първо рай и после да те хвърлят в клоаката, защото все се оглеждаш с какво да се измиеш. Започваш да изпитваш параноичен страх от любов, обвързаност, мечти и да се стремиш към индришето и компотите, печените чушки и киселото зеле. Ядем, серем и разплод. Няма друго. А правейки тези три неща, колко зло сме натворили. “Що бе, виж хората, виж къде са отишли, виж тоз каква къща е направил, онзи каква работа има, вид тая каква заплата взема, къде си ти...?”. Не знам само и ако може някой да ми отговори: защо най-големите ни рани са от хората, които би следвало да ни обичат, защо с целия си потенциал, впрегнат да унищожава, човечеството не намери лек за тези рани. Защо ни е цялата тази техника, защо е цялото това чудо, като една свещ не можем да опазим запалена?