Беше неделя.
Последната от месеца – топла, но не гореща. 28,2 градуса, пак по-добре от 42. Сянката от дърветата застилаше зелената тишина наоколо.
Гледам насъбралия се народ и ме задавя смях – все едно съм се напушил. Малко невъзпитано от моя страна. До днес нямах представа, че познавам толкова много хора.
Ето там, подпрял се на дървото, е застанал мъж на средна възраст. Позната физиономия, обаче без име. Надига пластмасово шишенце и отпива от водката...
- Ей, какво правиш бе - 11:30 е? - Не ми обръща внимание. - Добре де – мисля си – нали е в моя чест, нека пие.
Обикалям, спирам се при всеки от тях. Днес ги виждам в различна светлина. Странно как се отпускат чертите на едно лице сред природното спокойствие. Едни са още по-красиви, други – по-уморени.
Нещо ми престъргва стомахът. Гладен съм. А наоколо – баници, кексове, пиене... Нищо, ще издържа.
Това му е кофтито, да пукнеш гладен. Оставаш си вечно гладен. Всъщност е доста тъпо да умреш като мен – в четвъртък. Ебаси безличния ден. В 9 ...