Тъжно, по-тъжно, най-тъжно, САМОТНО... Страшно! Самотно и страшно...
Но не уединение, а истински дефицит на ИСТИНСКИ ХОРА. Къде са? Защо улиците тънат в самота, а изгубените бегълци бродят в тази Пустош? Защо те общуват с Липсата на живи същества по принуда, а тя им отвръща с досада?
Животът е пълен с неразбиране. Хората са неразбирани и неразбиращи, а някои от тях са се превърнали в Липси, изпълващи празнотата. Колко е тъжно и САМотно, СТРАХотно САМотно... (Въздишка и следва нов абзац.)
Радостта, щастието, мечтите – те са утопия за изгубения. Жалкият му живот очаква да се случи ПОложителната ПРОмяна в СТОенето статично на (празното) в Пустошта. Дали пък на онова – нелепото, нищожно съществуване - не му е необходима по-просто устроена Липса, тя да си създаде своя въображаема, осъществена утопия и да бъде вечно удовлетворена, обичана...
Тъжно, сташно, самотно, ПРАЗНО...
четвъртък, 27 Април 2006 г.
село Пустош
© Толкова Самотен All rights reserved.