Самоубийствено...

      Не бях живяла от много време насам. По-скоро никога. Не и истински. Много е смахнато да усетиш, че ръцете ти са пълни с малки тръбички, по които се мърда течност. И че имаш мънинки и сладинки власинки дори и по ушите. За тези по пръстите на ръцете и на краката няма да говоря - те не са толкова сладинки, а и след време вече не са и толкова мънинки. Но усещах и тях. Прекалено е шантаво и да си помислиш, че искаш да се пресегнеш за чашата с кафе и да усетиш как в този момент трепва някой неврон и тича да каже на главния мозък, че поне три от петте пръстта на по-сръчната ти ръка трябва да се замъкнат и да мръднат онази голяма чаша с двата мишока от масата. Откачена работа! Но си я бива! И аз знаех как да й се насладя. За първи път.
      Осъзнах всичко това, палейки последната си цигара. Беше малка и кокетна, жадна да бъде докосната. Беше перфектна. И моя. Помирисах я още веднъж и я запалих. Винаги палех цигарите си с клечки кибрит - обичах мириса на огън, обичах светлинката на огън, обичах и звука на огън. Доближих цигарата до устните си, облизах ги и си дръпнах. Имаше няколко неща, които обожавах в този ритуал: самото запалване на цигарата; пушекът, който излизаше от устата ми, и, разбира се, този жест - два дълги пръста, червени нокти и една бяла цигара. Класика. Мразех самото пушене - не ми доставяше удоволствие. Но ми носеше спокойствие. Изкуственото спокойствие, от което вече нямах нужда. Не, не бях живяла от много време насам. По-скоро никога. Хвърлих цигарата и скочих. Колко ли време се пада от 19-етажна сграда?