Има болки, които понасяме и удари, които търпим, има спомени, които отнасяме и обич, която очакваме, има и скръб, за която мълчим, но трябва да намерим смелост, защото, който поеме предизвикателството, той управлява щастието си. Но върховете и пътешествията в живота граничат с паденията и нещастията... носейки се по течението, трябва да поемем по пътя, който ни се предлага и да рискуваме. И въпреки всичко, което правим, и въпреки всичко, което преживяваме, винаги над нас ще тегне една тъмнина, една загадка и ще се питаме има ли име тя, тази жестокост, тази омраза? Как ни намери? Тя ли се вмъкна в живота ни или ние сами я потърсихме и привлякохме? Какво стана с нас? Сега изпращаме децата си във външния свят така, както пращаме младежите на война с надеждата, че ще се върнат живи и здрави. Но някои от нас са изгубили пътя си. Кога е станало това? Кога ги покриха сенките, кога ги погълна тъмнината? И има ли име тази тъмнина? И не може, обвинено от живота за своята доброта и не спряло да страда заради хорската суета, едно дете да проронва безброй сълзи, а всъщност... Кой го боли? А това дете е виновно за това, че мечтае за живот без тъга, без лъжи. И се бори за това, което иска. А всъщност кой  знае какво е истинското щастие, не клишираната дума, а истинският ужас. Самотниците, които носят маска... най-нещастните бездомници... прегръщат някой спомен или се вкопчват в някоя илюзия. Това щастие ли е или просто измама. Дали е това?!... Слабоста ли е тази, която ни пречи да достигнем до него - до истинското щастие? Робърт Луис Дтивансан е написал: "Не можеш да избягаш от слабостта. трябва да се бориш с нея или да умреш." Аз бих допълнила: и ако бъде така, защо не сега, къде гледаш?