Ето я! Пред мен. Боли, нали? Да я виждаш, да слушаш как е минал денят ти, кое и е донесло радост и кое я е разочаровало. Да ти обяснява как обича да пие кафето си, как реди дрехите, кога предпочита да чисти. Какви книги чете и как избира какво да облече. Да виждам живота в очите и, прелестната усмивка и онзи кичур на къдравата и черна коса, който пада върху нослето и - като залезът на морския бряг. Тук е, до мен. Посягам да я докосна, но усещам студенина. Скреж. И как няма?
Преди, когато имах силата да разтопя леда у нея, изпитвах страх. Нямах смелостта да и призная, че сърцето ми е нейно и винаги ще бъде. Надявах се, че дъждът ще отмие наченките на чувства и ще я забравя. Но как се забравя жената, която си търсил през целия си живот?
С алкохол, цигари и мъжко приятелство? Не помага, повярвай ми. Алкохолът събужда още повече споменът за смеха ù, а цигарите спират моя дъх, както тя с присъствието си. Всичко ми напомня за нея. Всичко. Ласките с други жени ме отвращават и мразя себе си още и още. Дори тялото ми не получава наслада. Не докосвам нейните къдрици, които се вплитат в душата ми като редове от роман и нежно пишат съдбата. Няма го и нейното ухание - живот. Да, тя ухае на живот. На надежда. На любов. На всички идеали, които няма да открия в ничии други прегръдки.
Спрях да мечтая за теб. Не защото няма смисъл, просто нямам сили. Всеки спомен ме връща в дните, когато бях щастлив и изпитвах чувства, различни от болката. Нямам силите да се боря за теб, защото знам, че пропилях възможността да бъдем двама. Знай, че те обичам. Това е единственото чувство, за което съм сигурен. Обичам те и винаги ще те обичам.
Аз ще съм тук, пред теб. Ще чакам. Само ти имаш силата да излекуваш безмисленото ми съществуване. Ти можеш да изградиш живота у мен. Само ти. Ще те чакам тук.
© Веселин Джуров All rights reserved.