Скуката взема връх в час по БЕЛ!

Скуката болест ли е?... А какви са симптомите? Или по-точният въпрос е дали скуката не е симптом, който пък от своя страна е индикация за нещо по-страшно, което може да се разгледа като истинско болестно състояние? Да не можеш да понасяш бездействието е едно, но да скучаеш, защото няма друго за правене, е вече съвсем друга характеристика, не ежедневието ти. Странен е фактът, че скуката не се проявява само в самотните дни (или пък нощи), тя присъства дори и когато си заобиколен от хора. Скучни! Но защо? Кое ги прави такива? Нима са виновни? - На пръв поглед изглежда, че самите те (скучните) са причина за всеобщото мнение (пък може и да не е всеобщо, може и да е единично, но все пак го има), но това е само на пръв поглед, след дълги размишления по темата един, смятащ себе си за "нескучен", би установил, че може и той да е причината за гореспоменатото мнение, но после ще се опровергае сам и ще продължи да вярва, че проблемът е само и единствено в тях. Когато си решил, че един човек не е забавен, то няма как той да изглежда по различен начин в очите ти, колкото и да се "напъва" (пък като имаме предвид и това, че евентуалният "скучен" не е наясно с твоето мнение, защото ти не си толкова груб и директен, за да му го кажеш, то възможността той да се присъедини към "купа на нескучните" става почти нулева). Та да се върнем на конкретния въпрос: болест ли е скуката или симптом за озлобяването, неприемането и неразбирането, което проявяваме както към другите, така и към себе си?... (писна ми от реторични въпроси, какъв е смисъла и без това няма да получа отговор или както обичам да казвам: задавам си отговори по този начин... Май е време да спра!). Мисля, че изучаването на скуката във всичките ù аспекти и опита да се намери отговор на въпроса - "Защо, по дяволите, съществува това чудовище, а именно темата на разговора?" - не биха имали кой знае какви резултати и в никакъв случай не биха помогнали за унищожението на "звяра". По-скоро би ми доскучало! Ами то си е логично - вглъбяването в скуката би довело само и единствено до още скука. Мисля, че вече ви е ясно, защо пиша (или по-скоро се опитвам да пиша) по проблема. Не че искам да се оплача от състоянието си, но... наистина понякога (да не кажа доста често, а може би почти винаги) умирам от скука. Ако някой може да ми даде конкретен отговор на въпроса: От скука ли съм болна или от пълна апатия към всичко, което ме заобикаля? - моля, направете го!

p.p. : Мисля, че от заглавието става ясно кога и защо е написано есето. :)))