Всеки от нас има потребност да общува. Да говори с някого. Да споделя. Да бъде нужен. Тръгваме по път, по който не можем да вървим сами. Необходими са ни опора и споделеност. И в търсенето си, ние срещаме различни хора. Доверяваме им се до такава степен, че споделяме неща, които стряскат самите нас. Показваме им най-съкровените си чувства. Чувстваме се добре. И забравяме , че няма вечни неща в този живот. А така ни се иска тази споделеност да продължи колкото се може по-дълго. Но е достатъчно да погледнем природата, за да разберем, че всичко следва пътя си, независимо от нас. И пролетта, която е толкова красива с цъфтящите си цветове се превръща в непоносимо с горещината си лято. И неусетно се потапя в дъждовна есен и замръзва в ледовете на зимата. И колкото и да са ни носили щастливи мигове и радост, дните ни остават в спомени, далеч назад във времето.
Срещаме много хора в живота си. Те ни дават, отнемат и си отиват. А ние можем само да отбележим присъствието им във времето, което ни е отредено на земята. Влюбваме се. За да сме повече време с тях, дори им даваме къс по къс сърцата си, а не наведнъж. Те си късат от нас всеки ден. И когато вече сме останали по стъбло от чувства и няма цвят от красота и поискаме грижа, хората постепенно си тръгват. Дори се обръщат, за да видят дали няма да ги последваме. И когато се уверят, че нямаме сили, те отиват при други, от които да получат необходимото, за да е красив света им. Заминават си и оставят следи в живота ни. Това са случайните хора.
Те усещат слабостите ни. Виждат, кога се чувстваме самотни. Разбират емоциите ни. И се появяват точно, когато имаме най-много нужда от тях. Съпътстват ни в ежедневието и ни помагат да направим няколко крачки по пътя ни. Случайните хора са като пътните знаци. Трябва да ги наблюдаваме внимателно. Да спазваме това, което ни показват. И всичко това, за да имаме безопасност докато вървим напред. Те идват внезапно и така си и отиват. Но всъщност, няма случайни неща в живота.
Всеки един човек, който сме допуснали до себе си е учител. Дава ни урок, който ако не научим, може да ни донесе страдания в бъдеще. И когато сме привързани към случайния човек, ние четем действията му повърхностно и не виждаме какво има между редовете. А точно там се крие тайната, защото този човек иска да бъде до нас? С какво сме го спечелили? И когато му се доверим, изобщо не се и замисляме, че може да вземе най-съкровеното ни, а именно чувствата, които не раздаваме и показваме на всеки. И с всеки урок, ние се разголваме до степен да усещаме студ в променливото време на нашето израстване. Но няма случайни неща. Хората си тръгват от нас, за да дадат шанс на някой, който би могъл да ни обикне. Да направи дните ни спокойни и да носи усмивки на лицата ни. И така, до следващия човек, който ще допуснем.
А нима, ние не сме случайни за някого? Докато тичаме след хора, които не заслужават чувствата ни, не нараняваме ли човек, който ни се е доверил? И който се е радвал на всяка наша дума. И ако му звъннем съвсем безгрижно, една минута отделена от времето ни да му носи щастие през целия ден. Така и ние преминаваме през живота на другите. Като случайни хора.
Случайностите се случват, когато имаме нужда от тях. Затова казваме, че няма случайни неща. И точно затова, който не е за нас си тръгва. Който ни обича остава.
Случайно ли?
Не съвсем.
Няма случайни хора в живота ни.

Явор перфанов
06.04.2020 г.
Г.Оряховица