СМЪРТТА НА ДУМИТЕ

          История­та недвус­мислено доказва, че всички об­ществени трусове, съпроводени с неуредици, глад и раз­руха, много бързо отек­ват в реал­ния живот, докато културните сривове се проявяват едва десетилетия по-късно. Отличителна черта на такива преходни периоди е сатанинското желание за власт, завоалира­но зад гръмки думи, напоени с мирис на жертвеност и обреченост. На обществения манеж из­лизат фигури с месиански амби­ции, декламиращи почти еднак­ви фрази, с които така сме свик­нали в хода на годините, че не забелязваме тяхната нелепост. Много често зад политическата клоунада се крият вълчи апетити за издигане в йерархията, съпроводени от неистова нужда от ви­соки доходи и ориенталска разточителност. На фона на дълбоката криза, която пронизва на­шата най-нова история, тези гос­пода битуват по начин, несъпоставим с всеобщата бедност в та­зи част на света.

          Наистина, би било истинско безумие да разчитаме на индивидуалното съвършенство на политици и общественици, незави­симо от какъв синтаксис ни ри­суват бъдещето и какви доходи си осигуряват чрез него в нас­тоящето. Безкрайната война на страстите и интересите, прастарото двойно отношение към ис­тината и властта, сблъсъкът ме­жду крясъците и ритуалните фрази впоследствие ще се загубят, щом тези неща и хора се превърнат в минало, хроника или случай. След пет или десет години мал­цина от нас ще си спомнят този или онзи партиен функционер, казал еди какво си в забравено от всички телевизионни преда­вания. Думите му ще са прошумели, без да оставят следа през безпорядъка, шума и мъката на хората. Бъдещите поколения ще се интересуват от материалните и духовни богатства на своя­та страна, а не от словесните политически арабески на изличени от времето вождове.

          На фона на политическите страсти и партийни гегове културата е из­тласкана на мъртъв коловоз с ку­пчинка чакъл отпред. Единстве­но тя е способна да прекрачва границите на всекидневното, да разбулва внезапно или неусетно тайните, да изказва непроизносимото, потайното, нетърпи­мото и безсрамното. Да не гово­рим за елитарността, висшата степен на духовност и изтънче­ност на културата, тя няма място в такъв един обществен пей­заж, защото прозренията й са извън инструментариума на политическите ментори. Нищо чу­дно тогава че един от най-само­битните наши художници Георги Павлов (Павлето) мизерства в центъра на София в някакъв полусрутен, неотопляван таван, по­лучавайки храна от благотворителни организации.

          Именно аб­сурдите на деня са тези, които ни показват как хора със съмни­телни качества решават съдби­ните на страната, пътувайки с мерцедеси и бодигардове, на ко­ито дори Кол и Митеран биха за­видели. От тази картина не ста­ва ясно, че живеем в бедна бал­канска страна, и че скромност­та е част от политическия и об­ществен морал. Може би стран­но звучи фактът, че Федерико Фелини е пропътувал живота си, без да притежава автомобил и, че всяка сутрин се качвал на ме­трото пред дома си. Жителите на Рим нарекли тази линия "Фелини-Рома". Ако приемем, че то­ва е част от ексцентричността на големия режисьор, защо не сме свидетели на подобна ексцентричност в нашия общес­твен живот. Живеем в бе­дна страна, една от най-бедните в Европа. Учили­ща, болници и старчески до­мове се рушат и изнемогват, децата ни из­мират, тъй ка­то не можем да заплатим скъпострува­щи операции, извършвани само в чужби­на. Народните избраници на такава страна би трябвало да служат за пример на скромност и пестеливост, а не да пъту­ват като наркобарони. Повечето от тези люде няма да оставят и сле­ди от стъпки­те си по наша­та изстрадала земя, а имена­та им ще бъ­дат погълнати от безмилост­ния поток на времето.

          Поставен в един абсурден об­ществен и икономически пейзаж, обикновеният човек започва да не слуша крясъците на измислените от обстоятелствата лидери, и предпочита да потъне в собственото си мълчание. Той просто разби­ра, че пряката ежедневна реал­ност нанася ударите си върху него безмилостно и, че словосъчетанията на вождовете от разли­чен род и калибър имат твърде отвлечена връзка с личната му съ­дба. Сетивата му са уморени от децибелите на политическия пантеизъм, не само защото долавя пропастта между думите и неща­та, но и защото е прозрял, че ду­мите са се превърнали в поминък за едни, а битката с нещата остава за други. Тогава се ражда мъл­чанието. Онова мълчание, което никак не се харесва на политици­те, защото фигурира в статисти­ческите извадки като "без мне­ние" или "колебаещи се". Партий­ните вождове често забравят, че те не изграждат и символизират силите на времето и, че песимиз­мът е все така оправдан, докато човекът, обгърнат от мрака на ценностна разруха се опитва да се откопчи от нея. Мълчанието на хората е само един от симптоми­те на залеза на политическите ли­дери. Така светът се пренасочва от патоса на думите към скром­ния патос на опита, където прос­то няма нужда от вождове. Това не е "мълчанието на агнетата", без­мълвно очакващи да бъдат при­несени в жертва на нови илюзии, това е поведението на хора, при­нудени да търсят лична ценност­на ориентация в един болезнено динамичен живот.

          И патетичното обругаване на времето като безумно, и патетич­ното му славословене като "велико" не могат да оправдаят цялата алогичност на събитията или да служат за ориентир на индивидуалната човешка съдба. Там, къде­то се е образувал политически, социален и икономически вакуум, ду­мите хипертрофират и умират бързо. Смъртта им настъпва някъде в пропастта между изповядваните принципи и ежедневната битка за оцеляване. Може би тъкмо там, в утробата на мълчанието поникват кълновете на опита, всъщност она­зи воля за решения и действия, които не само създават ценности, но и превръщат отделните хора в личности.

                       Петър АНГЕЛОВ-ДАРЕВ