Снегът е вода. Водата е живот. Животът - щастие.
Ала щастието въобще не е във водата. Традицията повелява:
"Ракийката да ми гори в гърдите,
водата нек си е в тръбите."

Рано, късно или пък навреме идва този момент от планетарната ротация, когато една мечта се сбъдва. Мечта-определение, мечта-лице на списък, години наред приеман и предаван под трикольора от известни и безименни, вехти и гочени, от плахи, от лъвски. От българи. Мечта-заглавие, мечта-тема на томове книги, трудове, сентенции и житейски пътища. Мечтата на българина: без труд, без пари, без ножове и саби, без дори да очаква - да му падне нещо от небето.
И ей го на! Валя та цяла събота... Сняг.
А какво правим ние? Псуваме, ругаем най-детайлно и въртим шланга на радиаторите. Без радост, без усмивки... и без дори да очакваме.

Зимни гуми, зимни обувки и зимни сметки за парно.
Това ни носи снегът.
И псувни, разбира се. Най-детайлни.

Обикаляме магазините, а коледното чудо е пред нас.
Как хем има намаления, хем всичко е по-скъпо?
От отговор няма смисъл. Подаръците са важни! Те са уред за измерване на чувствата и уважението между нас. Колкото повече чорапи, толкова повече любов. Звучи логично, ами как...
Дори цялата ни представа за празника се води от скачени обстоятелства: Коледа е безработен ден, Коледа е повод за маса, Коледа е тъп филм по телевизията. Далеч от студа и неприятната служба.


Но идва сутринта на 25ти.
Първото, което зърваме на този ден, е свежото и приветливо коледно дръвче. То ни приканва с аромата на хартия от пластмасовите си клончета и ние щастливо се хвърляме към материалното безразличие в цветните кутии под него. Там разкъсваме красивото, за да видим малодушието и липсата на внимание от близките си. И да му се зарадваме. Това е...
Следва нищо. Нищо истинско, нищо ново и нищо коледно.

______________________
Нека поне този път е различно.
Без отбивки под елхата. Без ругатни. Без жълтия сняг.
А с целувка. С предгръдка, с ръкостискане, с поглед.


С усмивка.