Уязвимост - или инфантилност на времето
На един познат му обраха къщата, докато спял със съпругата си и детето на горният етаж на мезонета си.
Пътувахме към Варна. В нощтта се носеще невероятна смрад, особенно, когато минавахме покрай промишлени зони. Осезателен факт, че в нощта фабриките изхвърлят мръсните си газове.
Гледах лицето си в огледалото - бе силно осветено. Бях младолик и гладко обръснат. На брадата, под устната ми, имаше малък обрив, предвещаващ появата на херпес (излиза ми когато съм разтревожен). Наведох се и го докоснах с пръсти. Изведнъж се стреснах, защото от години поддържам брадясало лицето си. Жена ми ме избута и изкочи от тясната тоалетна в бащиния ми апартамент, където наблюдаваше, скрита зад гърба ми, тази сцена и излезе тържествуваща, като малко палаво дете, което раздава възмездие - беше ме обръснала гладко докато съм спал.
Събудих се уплашен. Бях чувал, че подобни сънища не са на добро.
Докато пътувах за Варна си мислех колко уязвим е и най-силният човек в съня си - колкото е уязвима и душата му. Внимавайте къде си лягате и при кого!
За пореден път бях пренебрегнал цялото си его и бях изпросил пари, което напоследък ми бе страшно опротивяло и пътувах хиляда и четиристотин километра, за да се отзова на нечия покана. Имах убежденито, че ако някой има нужда от духовна подкрепа в своята свята мисия да добрува и твори, трябва да се отзова, защото пренебрежението в такъв момент можеше да го убие. Сега трябваше да подкрепя един от най-добрите литературни сайтове - „Откровения", чиито членове се събираха в „Морската градина".
Цяла нащ пътувахме с кола - от години избягвам друг транспорт, главно поради две причини: Първо, защото хората много ме натоварват, защото за мен пътуването е свещенодействие, а повечето не смятат така и са неадекватни и прекалено истински, и второто, защото се чувствам прекалено обречен в този свят, че да се оставям на съдбата, дори и когато пътувам, някой друг да държи волана и посоката. Така по-лесно поддържах илюзията си, че все още нещо е под мой контрол.
Приситигнахме в полунощ, но така и не спахме, защото домакините, които ни очакваха, имаха нужда от нас и разговорът ни продължи до сутринта. Цял ден, изнемогвайки от безсънието и жегата, изчаквахме момента на срещата в 18 часа до колоните на входа в „Морската градина", където не се виждаше никакъв посрещач, освен няколко човека, които постепенно започнаха да нарастват в голяма група от петдесет-шестдесет души. Близо два часа се събираха и изчакваха, най- голямата част от които се познаваха - очевидно бяха местни писатели и поети. Накрая една жена - предполагам сътрудничка на сайта - раздаваше лепенки за цени, на които изписваше имената („никовете") и ги залепваше на ревера на собствениците им - за да се разпознават. Единственият човек, който дойде да се поинтересува от присъствито ни, бе с ник - „Хипо" . Разбрах, че е център на компанията и имаме общ познат, че му остава месец до пенсионирането му в Козлодуй, че подпомага активно сайта и има две имена - едното, с което публикува проза, а другото - смешни неща. Разбрах, че сме му симпатични и се оставихме да ни бъде гид в това разнообразно, на възраст и типажи, творческо множество, в което значителен превес имаха жените.
Денят залитна в един бърз залез по алеята към пристанището, накъдето, в крайна сметка, тръгна пеша цялата група, за да се събере окончателно в един бутафорен кораб-ресторант, който с цялата си прелест бе „акустирал" до самият бряг. Може би, това, че бе изцяло дървен, го правеше още по-подходящ, защото приличаше на Ноев ковчег, в който се събираха последните писатели и поети, още повече, че въпреки оставените широко отворени прозорци, вътре бе моряща жега и задух. Всички насядаха по масите в долната палуба. Някои бяха с куверт, други - като нас, на свободна консумация. На няколко маси се сформира ядрото на компанията. На други - ядрото от пишещите по-млади и надъхани, измежду които имаше едно момченце с дръзновение в очите и носеше в ръката си стихове на Пеньо Пенев, а останалите насядаха наоколо. До нас имаше още един типаж, който си пийваше и пееше с китара парченца от Висоцки - задължителен за такъв род компании. Имаше една жена, която разпитваше на висок глас за нас, но така и не намери кураж, нито някой, който да ни запознае. Една от любимките на компанията имаше рожден ден и й подарих последната си книга.
Не бяхме се хранили почти денонощие, може би заради жегата, безсънието и безпаричието и попаднали в ресторант, решихме, че е най-добре да го направим. Още повече, че нищо друго не се случваше, освен, че по едно време с чаши в ръце минаха по масите, досущ като на сватба, собствениците на сайта, за да поздравят гостите си.
Бяхме твърде изморени, за да бъдем взискателни към домакините: каквото - такова, макар, че аз имах нужда от интелектуален контакт, повече от ресторантски. Очевидно протоколът на подобни сбирки на „интелектуалци" все още следваше инерцията на подобни от социалистическото минало, където хората се чувстваха най-добре. Явно само ние бяхме изпреварили времето и ни правеше впечатление, и го приех като пътуване във времето. Визията ми за подобно мероприятие бе съвсем различна, затова всичко, някак ми бе като на сън.
На двете места срещу нас седнаха мъж и жена, с които ни снимаха и на които ни представиха, като гости от Благоевград, каквато си бе и истината, само дето никой от нас не бе от Благоевград. Ние си имахме македонско в кръвта, затова тази полуистина ни устройваше.
Двойката бяха по-странни от нас и така и не разбрах, дали има нещо между тях. Бяха на около четиредесет. Тя бе „лоша юристка" и имаше голямо момче. А той бе мъж - казваха му „Македончето" и очевидно, въпреки че заяви, че не пие, познаваше всички кръчми в нашия регион и си пийна една бира и една бутилка бяло вино, а накрая ни подари камъче от река Струма. Говореше тихо и несвързано и бе трудно да разговаряме. "Лошата юристка" - както сама се представи, бе съмнително лъчезарна, буйна, интелигентна и инфантилна - жена която едва сдържаше някаква тъжна своя драма в себе си, защото или поръчваше храна и пиене и се впускаше във филосовски разговори, или потъваше в самосъзерцание в странни паузи, в които очите й сякаш се навлажняваха от подтискана недоизказаност и неразбиране. По едно време излязох, за да снимам кораба отвън, който бе окъпан от светлини, които се отразяваха в морето и когато се върнах на масата, тя бе седнала до моята приятелка и я ухажваше демонстративно, притискайки я до прозореца, принуждавайки я да приема докосванията й безпомощно. Дадох и да разбере с поглед, че мразя някой да се възползва от отсъстивето ми и тя започна да се храни сдържано, като ми хвърляше виновни погледи. Сладурана!
Настроението ми падна и изведнъж се почувствах глупаво в мислите си, които не подхождаха отново на предварителната ми представа за подобна сбирка, а по-скоро на прелюдия към оргия на хора, за които литературните теми, са просто повод за общуване и възможност да споделят комплексите си. „Дали наистина, тези хора са именно такива? - си помисилих. - Вярно е, че творците са суетни и ексхибиционисти, но..." - прогоних тази мисъл и започнах да мисля как да платя нашата част от сметката и да продължим пътуването си към Лозенец, откъдето трябваше да прибера от летуване синовете си. Бе отново полунощ и ми предстоеше отново сто и петдесет километрово нощтно пътуване.
Поисках сметката, защото в България е традиция да не се знае до последния момент, кой поръчва и кой плаща, но се оказа, че тя е обща за масата и започнах да изчислявам нашия дял, когато двойката ми предложи да почерпят с уговорката, че ще им я върнем, когато някога ни гостуват. Беше ми все едно, защото имах броени пари за пътуването и не можех да си позволя да им върна жеста. Почувствах се съвсем глупаво и побързах да си тръгнем.
По пътя си говорехме за хомосексуалността, която става все по-модерна, като алтернатива на все по-отсъстващото истинско общуване между хората. Попитах, как се бе почувствала, да бъде ухажвана от жена, а тя ми отвърна двусмислено: „Странно ново усещане! Както ти би се почувствал, ако те ухажва мъж!". Отново се почувствах глупаво: отговора „ново усещане" - за мен, не бе нито хубаво, нито лошо. В крайна сметка, какво лошо има някой да те ухажва, пък и другата възможност бе - да те набие, все в израз на някакво истинско общуване.
Тя остана замислена върху „новите" си усещания, в желанието си да разбере каква е природта им, а аз вече мислех за друго, когато поехме в тъмнината на юг: мислех за това, как обществената ситема бе отнела на различинте поколения, различни неща и им бе дала други, за да ги превърне в роби на интересите си. Очевидно им бе раздала професии - като хобита, а в замяна им бе отнела самоличността. Тези, които все още я съхраняваха, изглеждаха ненормални в желанието си да я проявят и единнственият по-приемлив начин, който им оставаше бе изкуството, в неговите ексцентрични форми. Там можеха да бъдат себе си, такива, каквито се чувстваха - истински. Истинската си същност намираха в „творческо пиянство" и затова се събираха да го правят заедно. Странно колко жестоко бе обществото, защото когато даваше, никога не казваше, какво се готви да вземе. Даваше дипломи и самочувствие, а взимаше възможностите за работа и самоличността. Трябваше да се напиеш, за да си припомниш Кой си?! Но когото изтрезнееш, отново разбираш, че не се познаваш.
Мислех си и за това, колко безпомощен е човек в съня си и пред смъртта - подобно на любовта и добронамереността си. Как материалното ни и физическо оцеляване като приоритет, изостря до болезнена инфантилност нуждата ни от духовно спасение?!
Изкуството - това изначално пространство, където е толкова трудно да не бъдеш себе си, отново започва да има някаква цена, различна от суетата, като панацея за хората.
Пожелавам на този форум, да дава възможност на хората да споделят „Откровенията" си. Да правиш изкуство е преди всичко мисия и отговорност и въпрос на вътрешен морал - хармония, нищо че съвремието предпочита да я превръща в орис.
Не може да живееш със съмнението, че докато спиш, може така да се загубиш, че повече да не се намериш.
Любимо
© Любимо Минков All rights reserved.
Екипът на редакцията трябва сериозно да вземе съответните мерки, подобни публикации да не замърсяват публичното духовно пространство, като осигурят на авторите една единствена възможност -да си ги четат сами.