Винаги съм харесвала старите филми. Светът в тях е бял или черен, но никога сив, а героите - добри или лоши, но никога заблудени, винаги в крайност, винаги сигурни в себе си. Да, старите филми са толкова прости и същевременно толкова гениални в своята простота. Те създават образи без минало и без бъдеще, захвърлени някъде насред времето и пространството, родени с едничката цел да живеят и да умрат. Черно-белият екран не познава маските, защото всеки знае своята роля.
Действителността е малко по-различна. Често предпочитаме да се мацаме с чужд грим, да крадем тайно чужди костюми и да говорим с чужди реплики. Обичаме да мислим с чужди мисли и направо обожаваме да играем Добрия, Лошия и Злия в едно. Бягството от същността се е превърнало в навик, а себеотрицанието - в геройство.
И ако можеше поне веднъж да бъде като във старите филми, с удоволствие бих облякла своя костюм, дори и той да черен.