...Тишина.Всичко е толкова тихо... Оглеждам се. Всичко е толкова непознато... Събуждам се. Всичко изглежда толкова мъгливо и мрачно...
Това не е сън, а реалност. Осъзнавам, че се чувствам тъжна... Изведнъж проглеждам, сякаш досега съм живяла в сън - да, точно като в сън... Когато се замислям за какво точно живея, мисълта ми се губи в пространството на неизвестното. Никой не знае какъв е смисъла на Живота, та аз ли? Чувствам се като поредния елемент от колелото на живота. Какво трябва да направя, за да се почувствам жива? Да страдам?...
За пореден път се вглеждам в самотата. По-страшна и от смъртта... Самотата стои някъде в тъмния ъгъл, от който се боим; не знаем какво се крие там; черната дупка няма измерения, няма граници - затова е толкова страшна! Но за мен самотата е непостоянна категория на духа. Най-страшното е да си в тълпа от хора и всъщност да си сам... Тогава животът ти минава като на лента - осъзнаваш ценните моменти в твоя живот. Всичко ти се струва толкова пусто и недосегаемо. Твоята душа страда! Страда неописуемо! Страда! Изведнъж усещаш някакво проникновение - нима смисълът на живота не се съдържа в страданието? Нима черното не се допълва с бяло? Осъзнаваш толкова много неща, правиш една равносметка на всичко и всеки. Обръщаш се към миналото, проследяваш настоящето и се взираш в бъдещето - отново мъгла... Нищо не разбираш - защо мислиш за всичко друго, но не и за тъгата, която изпитваш? Объркваш се... Презираш всичко и всекиго, дори и себе си... Затваряш очи...
Тишина... Отново тая тишина... Всичко се избистря за един миг. Само ти знаеш какво виждаш - това е божественото - да си уникален, дори в мислите си; чувстваш се безсилен, но знаеш, че трябва да отвориш очите си, за да се слееш отново с всичко останало. Чуваш музика - това е най-сладкото нещо, което си опитвала. Мечтаеш...
Намираш се на една голяма, обширна, безкрайна поляна, зелена, цветна... безкрайна шир... Всичко е спокойно, цветно, наситено с толкова живот! Чувстваш лекота, безгрижие, имаш чувството, че няма да преживееш толкова много красота наведнъж!... Иска ти се всичко да е един безкраен миг, безцелно щастие в пространството на безметежното...
В този миг отваряш очи... Времето избързва напред, сякаш нещо те пробожда в сърцето, света около теб лежи в разруха, пепел, сива лепкава мъгла... Всичко затихва изведнъж - времето е спряло преди секунда... Чувстваш тежест, болка, безпомощност! Чуваш само заглъхнал шум, безличен шум... шум от капки... Ти плачеш - душата ти кърви! Но защо?... Една по една се свличат по лицето ти - тежки, тъжни, бавни... Постепенно падат в краката ти, вече са образували цяла локва... Едва сега забелязваш, че вали - тихо и спокойно. Сълзите ти и капките дъжд са се слели в едно - в твоя образ. Вглеждаш се в "другото лице" - там долу, в мокрия образ, който те гледа с търсещи, неразбиращи очи... Разбираш себе си! Това си ти!Завладява те чувство на облекчение, топли тръпки полазват тялото ти - ти си отново жива! Отново страдаш, но вече си осъзнала, че някъде там, отвъд облаците, има слънце! Всичко е въпрос на време! То лекува всяка болка! Времето е твой приятел, а не твой враг...
Отново тишина... Всичко се съдържа в нея, дори и това, което те чака утре...
© Инчето All rights reserved.