Страхът ме убива бавно,помислих си на излизане от училище.Не от ударите,а от страх да се опълча,падах на земята и не защото нямах сили.а от страх,че пак ще падна,не се изправях.Страхливецът в мен ме караше да лежа безпомощна,без да се боря за свободата и достойнството си.Умирах...!Да!Умирах всяка вечер,събудена от поредния кошмар,обляна в студена пот със силно биещо сърце.Умирах всяка сутрин при мисълта,че пак ще съм там.Те пак ще са много,а аз пак сама.Страх ме беше и това чувство ме убиваше,а аз намирах изход в това.За мен краят нямаше значение.Толкова ме беше страх,че се бях оставила на течението на съдбатаи дали щеше да свърши зле или много зле,не бе толкова важно.По-важно беше да е скоро,колкото се може по-скоро.
Загубих толкова много през онзи период,в който страха ме бе завладял.Не усещах болката,не плачех дори...Синините по тялото бяха нищо,в сравнение с белезите оставащи за цял живот в съзнанието ми.
Дори и сега,години след случилото се,когато видя нечий поглед потръпвам.Но ве ...