Лежиш на леглото... на тъмно... но на теб не ти трябва светлина, не ти трябва да виждаш какво има около теб, ти си в собствената си стая, в собственото ти легло... но сякаш нищо тук не ти принадлежи. Лежиш замислено, гледаш тавана, твоя таван, под който спиш всяка вечер, но ти гледаш през него. Не виждаш голата сива стена, виждаш през нея... ярките звезди, блещукащи на черното нощно небе, кротки и мълчаливи, странични наблюдатели на собствения ти живот... гледаш ги всяка вечер, но този път е различно... те не мълчат, не те гледат безразлично, сега те ти се присмиват, виждаш ироничните им снизходителни усмивки, чуваш тяхното клюкарско шушукане, приглушено от песента, която звучи в ума ти... тъжна и меланхолична, звучаща съвсем несъзнателно в главата ти. Мислите ти препускат с бясна скорост и не можеш да уловиш нито една, за да разбереш какво чувстваш в момента, чувствата сякаш минават за миг през теб, преплитат се, боричкат се в празнината в сърцето ти, след което си отиват и те оставят ...