Всичко мое са парцалите вдясно, правещи красиви вълнообразни линии. Само наподобяват истинското ми сърце. Бият вместо него. Заместват го без никакво достойнство. Аз крещя. Викам го да се върне, но празнините са повече дори от раните. Има място за цяла скала над морето, на която да се вея, и дори да бъда златна. Въпреки това, само Посейдон ще ме види… и ще почувства.
Парцалите се вълнуват от вятъра в празнините. Там, където сърцето е било някога. Гънат се безутешно и правят всичко възможно да покажат, че можем без него. И те, и аз. Него го няма, няма го слънцето и миризмата от печката, и палачинките, и вечерното кино. Има само мен на произвола на съдбата. От сутрин с кафето до обяд с водката. А вечерта е безутешна. Тя скърби и за миналото, и за настоящето. За бъдещето въобще не мисли, за да не спре да съществува от болка и никога да не срещне отново утрото.
Правилните линии на парцалите се изкривяват. Под пълна упойка са от обяд… и изглеждат щастливи. Ще пламнат всеки момент, но не е от ...