Вдигаш глава, поглеждаш ме и търсиш в очите ми нещо, което да ти даде вяра, сила, кураж да вярваш, че всичко ще се оправи и не е дошъл краят... Но не откриваш нищо. За мен това беше всичко. Не желая повече да бъда с теб или поне не желая повече ти да бъдеш с мен. Омръзна ми...Ти ме излъга, искаш да ти простя... Но защо, кажи ми, защо да го правя? Нима заслужаваш? Нима мислиш, че не мога без теб? Нима смяташ, че ми липсваш до болка? Да не би да си си втълпил, че жадувам прегръдките ти, думите ти, целувките ти? О, не се излагай!!! Вярваш ли, че момиче като мен е способно да тъгува за такъв като теб? Убеден ли си, че след като всички ти се кланят в краката и аз ще го правя? Защо лъжеш себе си, когато знаеш, че не съм такава? Защо продължаваш да мислиш, че ти си ме напуснал, когато ти е ясно, че си тръгнах още преди много време? Да, бях до теб, но нима искаш да ме убедиш, че не си разбрал колко студено е съцето ми за теб? Ще кажеш, че то е студено за всичкo и всички и вероятно ще си прав, ...