Не съм като другите и често оставам неразбрана. Не се интересувам съществено от мнението на хората и малко са тези, които допуснах до себе си и ме опознаха. Не съм от момичетата, които слагат много грим, за да прикрият недостатъците. Аз съм от онези, които смятат, че недостатъците трябва да бъдат приемани като част от човека, а не да се крият. Не съм от онези, които често обличат късите рокли и слагат високите токчета. Аз съм от другите... от тези, които скачат в кецовете и обичат да се разхождат под дъжда и там търсят своето прераждане.

  Никога не съм била част от тълпата и още в училище много хора ме смятаха за особена. Не обичам да споделям с никого, но в душата си пазя хиляди чужди тайни, това донякъде ми тежи, но от друга страна не мога да спра да бъда кошчето за душевни отпадъци на всичките си познати. И аз като другите имам мечти, но съзнавам, че те може и никога да не се сбъднат. Наскоро един човек попита мен и приятелите ми "Къде бихте искали да отидете някой ден?". Замислих се, другите разказваха за чудни места като Рим, Венеция, Париж... аз искам да ида на онази поляна, насред гората, на която ходих като дете, когато ме водиха при баба и дядо на село. Тя не бе просто обикновена поляна, беше обградена от всички страни с дървета и храсти, сякаш бе скрита от света, сякаш никой никога не бе имал право да стъпва там. Още тогава си мислех, че там е Раят, онзи - земният Рай, който всеки човек пази в сърцето си. Бих отишла отново там и бих си набрала цял букет маргаритки, които никога нямаше да изхвърля, дори след като увехнат. Искам отново да съм детето, което лежи на тревата, гледа небето и не разкъсва душата си от тайни и чувства, които никога не бих могла да изрека пред никого... така или иначе аз съм човекът, който никой никога не разбира.

  Щеше ми се да мога да изкрещя на света коя съм, да кажа на хората около себе си, че и аз имам нужда да говоря и да разкажа хиляди неща, насъбрали се в душата ми. Щеше ми се да имам смелостта да направя всичко това. Ако можех да върна времето назад, бих казала още веднъж "обичам те" на единствения човек, който се опитваше да разбере какво се крие в сърцето ми, на един истински приятел, който си отиде сякаш преди цяла вечност. Иска ми се да имам силата да кажа на някого, защо душата ми потъва в мрак и колко много искам да се открия за света, но не мога, не мога да го постигна без страх, да не получа удар в сърцето... иска ми се да имам до себе си поне един човек, който би ме изслушал, без да ме съди, би държал ръката ми и бих могла да му кажа защо вече не мога да плача...