Тихо, „Ноктюрно”
Тихо, „Ноктюрно”, някое си.
Безмълвно пръстите бягат по клавишите, настигайки, прескачайки, задминавайки се, мечтаейки в бледност...
Вечност, закована в рамка на стената, завършваща със завой.
Обратен!
Оттичам се – по-сговорчив от вода.
Пясъкът на времето тихо се сипе през пръсти – по обувките, полирайки ги до блясък.
Понякога е тъжно, безгранично много. Толкова тъжно, чак безразлично е, когато есента не дава повече право на лятото...
Над хоризонтите издигат се стени с бодлива тел по краищата.
Залези разполовени на парчета.
Лепени усмивки!
От первазите на живота хиляди погледи разстрелват гърба ми. ...