То мечтаеше да мечтае. Колко му се искаше да повярва, че някоя спокойна вечер ще легне в мекото си, топло легло, ще затвори очи и пред него ще изникват най-съкровените му желания, докато се унесе в спокоен сън. То не искаше да спи. За него сънят беше голямо изпитание. Там идваха неканени страховете му, спомените, които уж беше изгонил. Затова обикаляше тъмните улици, търсеше все хора, за да не остане сам. Един стар приятел му каза, че се е променил много. То се усмихна и поклати глава в знак на несъгласие. "Разбира се, че не." Но то знаеше, че лъже. Беше прекалено трудно да понася себе си, затова бягаше непрекъснато. Като онези анимационни герои, които все препускат с всичка сила, обезумели от страх, докато осъзнаят, че стоят на едно място. Какво го задържаше? Само то си знаеше.
Много често то се смееше. И смехът му не беше престорен, усещаше как цялото му тяло се отпускаше, душата му дишаше спокойно, очите му грееха от щастие, а усмивката му беше прелестна. Няколко секунди, може би минута то живееше. След това нещо го дръпваше назад толкова рязко, че то падаше и с мъка успяваше да се изправи отново на крака. Но винаги се изправяше. Дали си струваше? Често си мислеше да легне на някоя улична пейка посред зима и да заспи дълбоко. Но то бързо отпъждаше тези мисли. Не беше толкова елементарно, глупаво същество. Сънят е хубаво нещо, рядко обаче разрешаваше големите проблеми, май даже никога.
То обича да усеща себе си различен. Пиенето не му доставя удоволствие, но една ужасно самотна вечер му хареса да изпие чаша-две, даже три... След това забрави и потъна в прегръдките на друго непознато същество. Стоеше със затворени очи и усещаше всяко докосване, всяка целувка. Вършеше нещо нередно, знаеше го. Внезапно отвори очи и се огледа в непознатата стая на непознатия апартамент, видя поставеното наблизо огледало. То не гледаше към себе си. Неговата душа беше изчезнала. Въздъхна облекчено. Значи не вършеше нищо лошо. Просто наблюдаваше. Хареса другия в себе си. Може дори да се сприятелят. Може и често да се срещат ей-така в чуждите огледала. Може някоя също толкова самотна нощ тялото да не открие вече своята душа и то да изчезне.
То рядко плаче. За хората около него е едно смешно човече, което ги забавлява. Много често не забелязват, ако не е около тях. То също не ги забелязва понякога. Улавя се, че без да се усети е останало само и му харесва. Толкова е лесно да не се съобразява с никого, да се размотава цял ден със старата си износена пижама из разхвърлената стая. То не е много суетен. Не помни даже къде остави малкото си червено гребенче. Но то е симпатяга, така му казват понякога. "Хахаха", тук то се смее иронично. Ако това можеше да му помогне, щеше да открие своето гребенче, щеше да изкупи онези префърцунени магазини и най-после да поспи сладко. Обаче не помага. Разбра го много отдавна. Обичаше някога скъпите дрехи и парфюми. А, когато не можеше да си позволи, обичаше дори и самата идея да ги има. Един ден стоеше пред някой друг в любимите си дрехи и в неговите очи виждаше отражението на абсолютно нищожество.
То обича да обича. То обича и живота. То е едно много позитивно същество. Убедено е, че в тъгата си вижда неуловимото за много други хора и знае как и кога да му се наслаждава. То откри, че в най-голямото нещастие човек открива неповторимото щастие. Не обича да говори защо е толкова тъжен. Може би никога няма да каже. Няма защо да го прави. Думите не са толкова могъщи, колкото някои казват. Те не могат да изгонят неговата болка. Но то може да прави другите щастливи... когато те го забелязват.
© Пламена All rights reserved.