Когато го погледна, виждам цялата удивителност на света, изписана върху едно лице. От силуета му струи сияйна доброта, но само посветените в магията са способни да я видят. Леко прегърбената му осанка свидетелства за товара на емоционалните катаклизми, които той постоянно преживява.
Усмивката - тя извира от дълбините на една необятна душа, тя разбулва тайна - слънцето живее вътре в него. Небосколонът е неговият дом, облаците са му верните приятели, а онова загадъчно място, където планинските висини се сливат със синия лазур - единствената му допирна точка с долния свят. А той понякога слиза на земята, за да направи по-светъл делника на нас, простосмъртните и слепи за другата реалност хора.
Дали е пратеник на светлината или изгубил се в лабиринта на собствената си вглъбеност странник? Не съм човекът, който може да го знае, но всеки път топлината на усмивката му изпарява океана от тъга в мен. Понякога трапчинките му са по-изразителни дори и от прословутата усмивка. Винаги пропадам в проп ...