"ТОРНАДОТО ЖИВОТ"

                                               (Терзания и откровения)

         Всеки човек поне веднъж в живота си се е запитвал: "Заслужава ли си?"    А пък аз, като един от тези човеци, се питам: "Кое е нещото, което си залужава, за да бъдеш щастлив в живота си?" Поради природата на човека, всеки търси това, което е най-доброто за него. Не винаги обаче го намира... И това го отчайва. Точно това отчаяние все по-често завладява живота на хората, моят също. Несъмнено несгоди има в живота на всички, но не всички съумяват да направят съществуването си по-пълноценно и изпълнено със смисъл. От тук идва и още един въпрос: "Какъв е смисълът на живота? Какво те кара да го живееш, без дори да виждаш и най-малката причина за това?"                                                                                                         

     Аз съм на 23 години, изключително кратко време, през което научих много неща, и позитивни, и негативни, но така и не успях да видя смисъла, истинския смисъл да живееш. Вярвам, че човекът е като звездите на небето. Всеки е една звезда - различна и по-ярка сама по себе си от останалите. Опитваш се, докато живееш, да не изгубваш блясъка и светлината си, но понякога става така, че светът затъмнява светлината ти, а понякога и изобщо не изгряваш дори. Устремяваш се като птица, за да отсееш най-хубавото от и за живота си, но същият този Живот, най-безпощадно кърши крилата ти и те оставя на произвола на останалия свят. Животът ни учи. Чрез своите превратности ни показва как да оцеляваме, как след всяка болка и всеки път, когато потъваме в дълбините му, отново да изплуваме и да продължим напред, въпреки всичко. И така, ден след ден, докато всичко около теб се руши, а съзнанието ти помни само болката и сякаш всички онези хубави неща, които са ти се случвали, са избледнели и малко по малко изчезват. Понякога имаш силите да кажеш на глас, че се гордееш с живота си, че се гордееш с постигнатото и с това, което ще направиш оттук нататък. Повечето пъти се замисляш какво всъщност си постигнал, какви житейски върхове си покорил и каква е цената, която си платил!? Тогава вече поглеждаш с други очи на миналото и на настоящето си. И това, което виждаш, определено не ти харесва.                                                      

  Казваш си, че никога не е късно да промениш нещата - сам за себе си. След което се опитваш да го направиш, но отново се спъваш някъде по пътя към промяната. Самооценката е хубаво нещо, помага ти да осмислиш нещата, да отсееш доброто и лошото в себе си. И ако успееш да го направиш по начина най-добър за теб - добре. Навярно това ще те накара да се чувстваш малко по-щастлив. Факт е, че всеки човек вижда у другия неща, които той самият не забелязва. И може би това са нещата, които подлежат на промяна, на едно, така да се каже, доусъвършенстване. Но е факт също, че няма съвършен човек. Боли, когато те осъждат ,без да знаят и познават същността ти, без да познават твоята душевност, твоите идеали. Наистина боли. Особено, когато знаеш, че можеш да промениш това, че можеш да бъдеш точно този човек, който всички останали, особено близките ти хора искат да бъдеш. И опитваш, но все нещо не се получава. Сякаш всичко и всички са срещу теб. Човешко е да се греши, това са ми го казвали години наред и баба ми, и майка ми, и всички, които познавам. Но е човешко и да се прощава за допуснатите грешки. Човешкото в човека  позволява да си помагаме един на друг, точно в тези - лошите и отчайващи за нас моменти от нашето съществуване.

    Защото всичко е Любов! И всичко опира до нея. Любов, която ти дори не забелязваш, но не защото не съществува, а защото така леко те докосва през ежедневието ти и единственото, което трябва да направиш е, да и подадеш ръка. Не е нужно любовта да те връхлита като някое торнадо, за да и обърнеш внимание, понякога тя е разрушителна и от нея боли. Не е достатъчно да знаеш, че съществува, че я има в живота ти, а че можеш да я задържиш при себе си, стига да поискаш. Любовта понякога адски боли, когато хората, които обичаш са те забравили, забравили са същността на обичта, когато близките ти са ти обърнали гръб в най-тежките ти мигове, когато си щастлив, а няма с кого да го споделиш, когато ти се плаче, а се оказва, че си сам. Забравят теб самия понякога, не искат или пък не могат да те обичат. А те дори не осъзнават, че това е породено от наивността и слабостта на човешкото съзнание. А на човек му трябва много малко, за да бъде щастлив. Но то да е истинско и в себе си да носи онова прекрасно чувство, което изпълва и завладява душата ти, и благодарение на което чувстваш, че дишаш, а очите ти блестят, пълни с радост, не със сълзи. Но има и любов, която те изпълва с щастие, любов, която ти показва посоката, макар и понякога да е сляпа. Любовта не може да се предизвика, тя е нещо, което просто преминава покрай теб и от теб зависи дали ще я задържиш или ще я изгубиш завинаги. Тогава започваш да усещаш, че животът ти тръгва в друга посока и че нищо няма да е както преди, знаеш, че дори самият ти няма да си вече същият. И обичаш. И теб те обичат. Защото любовта ражда любов, защото само тя умее това. Тогава, завладян от своето собствено щастие, ти пренасяш и раздаваш доброто, което носиш у себе си. Онова добро, което може би никой досега не е забелязал дори, че съществува у теб. И караш другите да бъдат щастливи, защото щастието трябва да се сподели. И тогава поглеждаш назад и разбираш, че си е струвало да изживееш дори и най-тежките за теб моменти от краткото си и чупливо съществуване. И остава само лошият спомен за отминалите тъжни дни, който несъмнено ще изчезне с времето, защото до вчера си виждал само миналото си, а днес си втренчил жадно поглед в бъдещето. Надеждите и мечтите ти са се възкресили и сега си намерил смисъл да забравиш и да продължиш или започнеш отначало...

Ето, затова си заслужава всяка саможертва. И си отговаряш на въпроса кое е нещото, което си залужава, нещото, за което да платиш всяка възможна или невъзможна цена?

    Аз търся това истинско усещане, което да ме накара да се почувствам истински жива. И макар, че може да е трудно и да ме боли, аз  знам, че това си струва. Ще чакам онзи ден, кагато една такава любов ще дойде при мен и ще остане... Защото жаждата ми за нежност и щастие ще издържи на времето и пътя, който трябва да измина... И ще оцелее.  

      Тогава ще съм сигурна, че не съм изживяла живота си напразно. И ще имам стимула да продължа напред. Тогава ще кажа на себе си и на всички, че АЗ се гордея с живота си.