Нека приемем, че това са просто блуждаещи мисли, които имам нужда да споделя, пък ако някой намери отклик в своите собствени, значи не съм ги "хвърлил" на вятъра...
Когато бях малко момче, бях много жаден за знания – научавах без усилия всякакви незначителни факти от най-различни области, обичах да чета много, да гледам научнопопулярни филми за животните или космоса, както и игрални филми. Моите родители никога не ми забраняваха да гледам или чета каквото и да е, но за сметка на това рядко имаха време да отговарят на безбройните ми въпроси, което беше свързано с тяхното нежелание да се задълбочават в нещата, както разбрах доста по-късно. Но аз бях неуморим и продължавах да "пълня" главата си с всичко, което можех да намеря.
Измина известно време и аз пораснах малко. Попаднах в нов клас и неусетно, но смътно, осъзнах, че се различавам от моите връстници. В началото не можех да открия в какво се различавах от тях и това ме изпълваше с тревожност. Не можех и да пренебрегна тази въображаема пропаст, която ставаше все по-осезаема за мен с всеки изминал ден.
За да се спася от неизвестното и ново положение, в което бях попаднал, аз по необходимост започнах да наблюдавам хората около себе си и след известно време открих, пак така смътно, известни модели на поведение, които малко или много се повтаряха при моите нови съученици. Тези модели бяха свързани със спонтанност, откритост, невероятно чувство за хумор, концентрираност в дадената ситуация и общителност, които характеристики малко или много не можех да открия в себе си.
От непрекъснатото сравнение между мен и другите се отвори тази пукнатина, която ме доведе до убеждението, че аз съм единствен, различен и в крайна сметка аутсайдер.
Известно време се борих със самия себе си като не исках да приема това убеждение за действително, но доказателствата ме опровергаваха постоянно. За да се спася от това чувство на изолираност, което непрекъснато ме тревожеше, аз се опитах да науча "техния" език, който в последствие се оказа, че е езикът на повечето хора – езикът на рационализма и прагматизма.
Макар и видимо да станах по-общителен, не можах да се отърва от това вътрешно убеждение, че съм различен от останалите и винаги ще се различавам от тях. Накрая се примирих, изморен от тази вътрешна борба и приех своята различност като неоспорим факт. Това съвпадна във времето със завършване на средното ми образование и ме доведе до депресия, заедно с факта, че ме скъсаха на една от матурите и аз не можех да кандидатствам наравно с другите от моя набор. Тогава беше нещо като бум на кандидатстването и почти всички мои познати от малкия ми град се втурнаха да кандидатстват, за някои от които беше без значение къде. Това отново ми докара някакво чувство на изолираност и засили настъпващата и без това депресия.
Непрекъснато се питах защо ми се случва това и в един миг на отчаяние се обърнах към Бог да ми покаже пътя към познанието, към което толкова се стремях.
Мина известно време и един мой близък приятел ми се обади да ме попита за един термин, който по-късно се оказа, че е от психологията. Термин, за който не бях чувал преди това, но когато от любопитство го потърсих в интернет, осъзнах че този термин ме описва почти напълно. Именно тогава започна интересът ми към психологията и философията, който не е спирал, а на практика се засилваше все повече и повече. Намерих най-различни книги от всякакви автори и във всяка една от тях ми се струваше, че откривам единствената Истина, но после се появяваше следващата книга със следващата Истина и така до безкрай...
Малко по малко осъзнах онази истина, която казва, че животът е субективен и следователно в него не съществува нищо абсолютно – всичко е въпрос на гледна точка. Това разклати и без това нестабилните основи на моята личност и ето ме тук – да споделя колко тежък е товарът на познанието, защото аз получих това, което търсих, но не предполагах, че колкото повече узнава човек, толкова повече това ще го отдалечава от другите хора, които все така няма да го разбират или ще го считат за прекалено натоварващ със своите философски бръщолевици. Разбрах и нещо друго – че познанието само по себе си е безполезно, ако не го споделиш; ако не откриеш някакъв път за собственото си спасение чрез него; ако то не ти даде начин да реализираш собствените си мечти и стремежи.
Трудно е да осъзнаваш, че смисълът на човешкото съществуване е единствено субективен и няма универсална формула; да осъзнаваш, че животът е преходен и не можеш да се задържиш в него на никой етап за дълго и че той изисква от човека непрекъсната промяна, гъвкавост и адаптивност; че нищо, което притежаваш или си постигнал няма да оцелее във времето или ще бъде без значение, когато теб те няма; да осъзнаеш, че животът е непрекъснато изпитание или борба, в която не присъства постоянен покой; да осъзнаеш, че голямо и вечно щастие не съществува, а то е само епизодично, преходно, каквато е същността на самия живот.
Тежък е товарът на познанието, но аз получих това, което търсех и сега съм длъжен да го нося, защото не мога, а и нямам право да го пренебрегна...
© Костадин Волевски All rights reserved.