Сутрин е най-хубаво. Но рано сутрин… преди звуците на събуждащи се животоподобни хора, тръгнали нанякъде и мърморещи неприятно. Рано сутрин… преди слънцето да се е показало напълно иззад сградите и преди лъчите му да започнат да топлят. Рано сутрин, когато всичко е някак си измамно тихо и спокойно, когато по улиците бос се разхожда само Вятърът. Тогава… тогава е най-хубаво.
Сякаш самата Вселена те кара да тръгнеш към хладната кухня, да се пресегнеш за най-голямата и шарена порцеланова чаша и да си направиш кафе. Сладко или горчиво, няма значение… Макар че има. От кафето – казваш си – зависи целият ден. Истинско или разтворимо, няма значение… стига да е в твоята чаша, стига да е за теб. Очите ти са хипнотизирани от водопада гореща вода, изсипващ се в чашата, и за момент цялата ти същност се скрива в мъглата от пàра. Винаги се усмихваш, не знаеш защо ароматът на кафе ти въздейства така – но усмивката винаги изгрява на лицето ти. Несъзнателно мърдаш пръсти миг преди да прегърнеш с длани з ...