Малките студени, мокри и самотни капчици дъжд лазеха безпомощно по стъклото, докато нови, също толкова отегчени, ги заменяха и уморено удряха по прозореца.

В стаята беше тихо. Само дъждът нарушаваше омайната тишина, която я обгръщаше. Обръщаше я така, както той го бе правил. Остра болка прониза сърцето ù. За миг се почувства точно толкова безпомощна и уморена, досущ като капчиците дъжд, които умираха пред очите ù. Така умря и любовта ù. Бързо, неусетно. Като светкавица, която озарява в миг небето, а после угасва; като вълна, разбиваща се в морето и, издъхвайки на брега, показва разкоша си; като пороен дъжд, пролят в чест на изгубеното щастие, целящ да отмие болката и отнесе в забрава всичко, напомнящо за него.

Единствено песента на дъжда ù напомняше, че не е сама. Загледана в нищото, мракът погълваше душата ù и притъпяваше сетивата ù. Сякаш не чувстваше нищо, не усещаше нищо. Истината бележеше своя триумф, миналото безпощадно беше погребано. Всички спомени бяха заровени, всички надежди отровени.

Светлината беше помръкнала, топлината беше изстинала.

Властваше мракът, доволен от своята победа.