ТРУДНОСТТА ДА СЪЩЕСТВУВАШ

          Често се питам дали има човек, който да е погледнал в музея на миналото и да не е забелязал добре балсамирания труп на собствените си надежди. Най-вероятно там, където свършва гробището на илюзиите, надеждата и отчаянието изглеждат безсмислени. Сигурно има много начини да вървиш от мираж към мираж, хранейки се с магарешките бодли на надеждата. Това е като да играеш театър, докато тайнствен персонаж ти каже истината в края на действието. Разиграваш етюдите все едно, че не знаеш за развръзката. В подобна концепция има житейска философия и понякога тя върши работа, стига да не забелязваш бутафориите и изкуствената светлина от прожекторите.

          Но ако сърцето жадува за яснота и слънчева светлина, става все по-трудно да участваш в този спектакъл. Изглежда до края на дните си разнасяме този балсамиран труп на надеждите си, свикваме с мириса му, нанасяме нов грим, щом старият поизбледнее. Знам, че винаги може да се направи компромис, знам че винаги може да се живее в делника и да се говори до зори, че той има някакъв смисъл. Съществуват много философски системи, които умело превръщат измамата в замъци. Разбира се, никой не си и прави труда да провери дали са от картон, защото това означава да признаеш играта, декора и всички гегове, на които животът те е научил. Просто оставаш верен на фиктивния свят, не задаваш въпроси, плезиш се на всички отговори и така докато минеш зад Кулисите...

          Е, какво пък, не можеш от понеделник до петък да изстискваш висш смисъл от крачките си до работното място или фурната за хляб, надяваш маската, биваш сериозен или весел, правиш това, което другите очакват от тебе и така се вписваш в реалността. Друг е въпросът дали ти харесва тази реалност. Но тя е такава, каквато е. Това е друга тема. Зад нея се простира цяло море от безсмислени философии.

          Но да се върнем към играта. Все пак предпочиташ да си в играта, отколкото някъде извън. Трудността да съществуваш идва от двойнствената природа на човека, от неговата дихотомия към света на нещата. От една страна, той отлично познава репликите и участва в житейската игра, а от друга, запазва в себе си онези мълчаливи пространства, чрез които се докосва до мистерията на света.

          Човек се очертава като такъв най-вече с нещата, които премълчава, а не с тези, които казва. Той е най-истински в това, което чувства, а не с това, което прави...

           Е, добре, аз чудесно разбирам, че със съкровеното не може да се живее в делника. Това би означавало да бъдеш извън играта, да направиш крачка към лудостта, към свръхдуховното и космоса. Малцина са тези, които са живели така. При тях дихотомия между поведение и истинска същност не е имало тъкмо защото са превръщали съкровеното в ежедневие.

          Вижте, не се опитвам по един диаболичен начин да внушавам, че този живот не си струва да се живее, пък и кой съм аз, че да го правя. Чудото на екзистенцията е отвъд езика, а синтаксисът на моята самота само показва, че и аз като всяко уязвимо човешко същество постоянно се препъвам във Въпросите си. Прекарах много години от живота си сред книги и в крайна сметка разбрах, че съм тичал из един празен дворец. На всичкото отгоре, както вече споменах, той се оказа от картон. Този свят сигурно има по-висш смисъл, отколкото можем да си представим. Винаги обаче ми се е струвало, че за да го доловим, трябва да се изтръгнем от играта на надеждите и очакванията, които с годините просто ни циментират в баналното. Най-вероятно има граница, от която нататък духът отказва да приеме опиата на илюзиите и се опитва да се измъкне от тях. То е като да извадиш звяр от бърлогата му. Тогава спираш да търсиш убежище в света и го търсиш само в себе си. Преставаш да упрекваш другите за неудачите си, защото ги носиш така, както Камила носи своята гърбица.

          Светът е несправедлив. Той винаги е бил такъв. Човек никога не е могъл да се отскубне от жалките и низки страни на своята същност и поради тази причина постоянно се е лишавал от бъдеще. Никое лице от телевизионния екран или вестник не може да направи пробив в полза на справедливостта. Политиката не е в състояние да укроти протуберансите на противоречивата ни природа, нито да извиси човечеството. Ако беше така, Исус щеше да основе партия в центъра на Рим. По някакъв начин дълговете, които едно предишно поколение е трупнало върху плещите на следващото, още десетилетия ще стягат с металните си скоби черепите на младите. Всички сме свидетели как у нас тези, които не можаха да доловят пропастта между думите и нещата първи политнаха надолу. Изрази като „безкръвен преход" биха били смешни, ако не бяха трагични. Ако погледнем цифрите, показващи самоубийствата през последните шест месеца, както и броят на умрелите поради липса на храна и лекарства хора, може би ще запазим съответното мълчание.

          Истината се ражда и вирее тъкмо сред мълчанието. Ако някой ме спре и се опита да ми внуши, че нашият пейзаж след време ще стане по-справедлив, аз просто ще го подмина. Той наистина може да се промени след години, но това ще бъде само в посока към една по-рафинирана несправедливост. Вижте, човешката алчност, себелюбие, желание за власт и имане съществуват от хиляди години, защо трябва да ме убеждавате, че ще си идат следващия вторник... При нас тази несправедливост е просто разхвърляна и хаотична до жестокост. Един ден ще бъде малко по-подредена. Това е всичко.

          Не зная дали този свят има някакъв смисъл и е почти сигурно, че няма да го узная. Но той едва ли би имал такъв извън отделната човешка участ. Потребността на човешкото същество от утеха е огромна. Животът не подлежи на измерване и затова, той човекът, няма от кого да я получи тази утеха. Нито скокът на антилопата, нито изгревът на слънцето са изяви. Един човешки живот не е нито достижение, нито движение към съвършенство. По принцип съвършенството не се изявява в нищо, то бездейства в покой и мълчание. Глупаво е да си мислим, че светът е създаден, за да му се наслаждаваме или пък, че ние като част от сътворението сме тук, за да си прекараме добре. Става дума за предизвикателствата на Вечността, за безумната ни жажда за повече яснота, чийто зов усещаме в дълбините на нашето съзнание. Защото освен всичко останало очевидно е, че в нас съществува една висша същност.

          Трудността да съществуваме винаги ще бъде равна на безсилието ни да проникнем в мистерията. Този стремеж към светлина и яснота, този копнеж по окончателния отговор, преди да напуснем сцената, правят от човека най-трагичното животно на света.

           Безпределно ясно ми е, че девствено-хладната светлина на звездите няма нужда от моите метафори. Моите очертания на хълмовете и полъхът на вятъра съществуват някак си извън мен и времето. Естествено е Вечността да нехае за мен. Но кой ме кара да се интересувам от вечността? Всеки човек има право на мигове, когато да може да застане лице в лице със загадката. След като не може да проникне в нея, поне да я погледне. Утре може би усмивката на красива млада жена там някъде в сърцето на лятото просто ще отмести погледа му. И ако това се случи, аз наистина не знам какво да му кажа. Дали да потъне изцяло в тази усмивка, или да продължи да дърдори върху трудността да съществуваме. Пък и кой знае, може би тази женска усмивка да е част от мистерията, по-точно един очарователен нюанс от чудото на екзистенцията.

Петър АНГЕЛОВ - ДАРЕВ