Сънувах, че падам не един или два пъти. И то от висока кула като тази от приказката за Рапунцел. И отдолу има бодливи храсти.
Някои казват, че докато падаме, ние умираме. Не знам, не съм пробвала. Не мисля и да пробвам, защото е вредно за главата. Но сънят беше толкова реалистичен. Направих сравнение с онзи, заплетения филм с Лео „Генезис“ и се замислих, че наистина не знам как съм попаднала на тази кула. Даже не помня да съм се хвърляла. Просто падах и виждах червените тухли, от които кулата беше построена. Те играеха ролята на кадри от моя живот. И докато падах и умирах, виждах живота си като на лента и в главата ми се връщат мислите, спомените, моментите дори когато не е имало мисли там. И в душата ми избухва пожар... Или не, по-скоро ураган, цунами, апокалисис. Една преломна точка, играеща от своя страна ролята на границата между разума и лудостта. По някое време, може би по средата на този полет, всичкi образи изчезнаха и на тяхно място се появи моята душа. Тя застана под мен, гле ...