Отново е 24 часа и отново роня сълзи по теб... А така ми се искаше да се обадиш или поне да напишеш един смс за лека нощ... Но не... Вече дори и телефона ми ме гледа с насмешка и се чуди защо ли още вяряам в теб, след като ти ми причини толкова страдания... Плюшеното мече, което кръстих на теб също ми се присмива. И имам чувството, че не мога да се скрия от никой - от всяка стена ме гледат самоуверено познати лица на известни личности. А те не знаят нищо... не могат да ме разберат - за тях всичко е възможно и достъпно... А и как да знаят нещо за мен, като дори не ме познават. Аз самата не се познавам!
След като те срещнах, открих нещо, което не бях срещала до сега - когато не мога да имам нещо изпадам в истерия и се боря с всички сили за него. Но ти ме обезкуражаваше: няма смисъл... Как да няма?! Та аз те обичам! В момента смятам, че по-силна любов от моята няма. И въпреки че ти най-сериозно ми заяви, че не искаш да имаш нищо общо с мен, не искаш да се сближаваме и аз си тръгнах разплакана и дълбоко разочарована, че ти признах чувствата си, няма да спра да те обичам!
Обаче и аз имам гордост! Щом искаш да си играем на егоисти и непукисти, приемам предизвикателството! Защото е твой ред да се измъчваш и да се давиш в несподелена любов! И дано разбереш как се чувствам аз и да се давиш като мен във собствените си сълзи. Успех... и дано оцелееш...