Mar 9, 2008, 9:14 AM
Усещане за самота
5 мин reading
Не обичам да пиша, когато идеята не е искристализира в съзнанието ми, но... нека това е едно от изключенията ми, когато чувството ще ме води...
Музата не е всичко. Идеята не е всичко. Центърът на вселената не е Господ, не е любимият ми... не е Егото ми. Центърът е нещо по-сложно, около което трябва да гравитира животът ми, животът на другите, смисълът им... Това сигурно е жаждата да гравитираш. Жаждата да живее. Нуждата да обичаш. Онзи двигател, който те притиска, бута и окуражава, че сега е твоят момент, че днес е само един ден, че този ден е сега. Всичко онова, което те кара да вложиш цялата си енергия, всичките си чувства, душата си точно тук и сега.
Хората се стремят към нови хоризонти. Към места, където не са били. Към необятни висини... и ширини. Към покоряването на новото. Към инстинките си да бъдат, да са. Но винаги се чувстват самотни. Винаги са сами. Дори сред 6 млд. други като тях, дори когато търсят още 6млд. други в Космоса, дори в обятията на любимия, дори в манастира. Посветени на дадена кауза - те никога нямат другите, но и никога не търсят себе си. Търсят хармонията, търсят учители, търсят смисъла, но хванали свещ и в най-ясния ден не могат да открият себе си.
И винаги се чувстват сами... мислят, че се раждат и умират сами... мислят, че светът няма да се движи без тях, когато умрат. Нима това е така? Нима майка им не е била с тях при раждането им? Нима животът, в лицето на родителите им, на Господ, на генното-инжинерство, в собственото си лице - на Живота - нима те тогава са били сами? Нима са сами, когато умират? Когато внуците им плачат за тях, когато приятелите им плачат за тях? Нима е самота това - да си бил сред многото, сред своите... Физически не си бил, а духовно? Нима мислите на всички онези - на майка ти, когато се е молила да се родиш нормално, на Господ, който е възлагал надежди за теб да станеш човек, на децата ти, които са се страхували да останат сами на този свят... и тогава ли си бил сам? Едва ли, защото си го искал самият ти - надявам се, че си го. Гравитирал си около всичко това, но не си го усетил. Не си си дал сметка, че Слънцето не е звезда, а Вселена от топлина, нежност... и сърце... едно усещане, че Слънцето е около и в теб...
Слънце, което гравитира около другите, около себе си... около което ти самият гравитираш... около всички тези неща, които ти носи на златен поднос... А ти не го усещаш?!
Не усещаш себе си... редиш дни - един след други, които времето поглъща. Дни, които остават незапомнени. Не посрещаш изгревите, не посрещаш залезите, не посрещаш лицата на другите - техните усмивки, техните сълзи. Но най-много - не посрещаш себе си. Усещаш ги, но чувстваш ли ги? Плачеш ли с горчиви сълзи или плачеш, за да го изкараш от системата си? Обичаш ли с огън, вятър, земя и вода... или обичаш, за да обичаш и да си обичан? Молиш ли се, сякаш е дошъл краят на света или го правиш, защото отново си сам и искаш да се докоснеш до нещо над теб? Живееш, защото те е срах, защото краят идва или живееш, защото днес е ДЕНЯТ, чието утро никога няма да се повтори?
Хората грабят с пълни шепи живота, за да имат какво да си спомнят. Понякога залитат в другата крайност и го пропускат между пръстите си, защото е загубил значението си за тях. Никога не го живеят, защото никога нямат днес... никога нямат нищо... щастието им е мимолетно, самотата им е вечна, скръбта им е безмерна, надеждата тлее... и винаги се надяват на утре, защото "утре" може и да дадат 100% от себе си... а утре те винаги ще се чувстват сами. Винаги ще търсят причина да живеят - ще търсят адреналина, ще търсят на кого да посветят постиженията си, ще се лутат в самота, ще викат Господ... и никога няма да станат от топлите си легла, за да видят изгрева, а ако го видят, ще заспят отново, ще стискат мимолетното щастие и ще станат по-късно, за да проведат още един скучен полуден... Ще се обградят с предмети, които им напомнят нещо, ще се обградят със спомени за усмивки или сълзи .. ще си мислят, че ги чувстват, но никога няма да ги усетят...
Когато някой им вземе изгрева, тогава ще пишат поеми, разкази, драсканици... ще рисуват... ще си спомнят... ще мечтаят... ще се опитат да изкарат душата си, за да не ги боли, да не се радват... ще подскачат, ще викат... но само най-добрите ще усетят... няма да анализират, няма да драскат, а усещането им ще ги обвие и просто ще се усмихат...
Много хора ще се опитват да се пречистят, да обърнат нов лист, да започнат начисто от утре. Защо никой не започва от днес? Защо изгревът е метафора за началото на живота, а залезът - край, но никой не може да побере живота си в един, едничък ден... защо не може да го усети? Нима един живот не е достатъчен? Сигурно не е, но дори в теорията за прераждането се смята, че във всеки нов живот се учиш на нещо... На какво се научи днес? Сигурно на много - да правиш бъркани яйца, че някой не ти е приятел, че слънцето изгрява от изток ( а дали наистина изгрява или се утешаваш с това ), но какво усети днес? Усети ли как устните ти се разтягат и се усмихваш или просто беше щастлив? Усети ли сълзата по лицето си или просто беше тъжен? Усети ли най-дребното или винаги мечтаеше за повече... за всичко? И никога нямаше всичко - дори себе си, нали?...
Усети ли как днес думите се изливат от теб?... Усети ли ги, когато излизаха от сърцето ти, дори от уж големия ти акъл... усети ли... чу ли звука, когато ги пишеше... когато ръката ти не се водеше от теб... когато дори не беше подвластен на акъла ти, на Музата ти...
Усети ли защо днес си тук? Усети ли, че гравитираш около нещо? Въобще, усети ли нещо?
Но аз отново словоблудствам, а мразя това... Нищо... и утре е ден, нали?
* Посветено на всички онези, който усещат, когато пишат, говорят, чувстват.
Музата не е всичко. Идеята не е всичко. Центърът на вселената не е Господ, не е любимият ми... не е Егото ми. Центърът е нещо по-сложно, около което трябва да гравитира животът ми, животът на другите, смисълът им... Това сигурно е жаждата да гравитираш. Жаждата да живее. Нуждата да обичаш. Онзи двигател, който те притиска, бута и окуражава, че сега е твоят момент, че днес е само един ден, че този ден е сега. Всичко онова, което те кара да вложиш цялата си енергия, всичките си чувства, душата си точно тук и сега.
Хората се стремят към нови хоризонти. Към места, където не са били. Към необятни висини... и ширини. Към покоряването на новото. Към инстинките си да бъдат, да са. Но винаги се чувстват самотни. Винаги са сами. Дори сред 6 млд. други като тях, дори когато търсят още 6млд. други в Космоса, дори в обятията на любимия, дори в манастира. Посветени на дадена кауза - те никога нямат другите, но и никога не търсят себе си. Търсят хармонията, търсят учители, търсят смисъла, но хванали свещ и в най-ясния ден не могат да открият себе си.
И винаги се чувстват сами... мислят, че се раждат и умират сами... мислят, че светът няма да се движи без тях, когато умрат. Нима това е така? Нима майка им не е била с тях при раждането им? Нима животът, в лицето на родителите им, на Господ, на генното-инжинерство, в собственото си лице - на Живота - нима те тогава са били сами? Нима са сами, когато умират? Когато внуците им плачат за тях, когато приятелите им плачат за тях? Нима е самота това - да си бил сред многото, сред своите... Физически не си бил, а духовно? Нима мислите на всички онези - на майка ти, когато се е молила да се родиш нормално, на Господ, който е възлагал надежди за теб да станеш човек, на децата ти, които са се страхували да останат сами на този свят... и тогава ли си бил сам? Едва ли, защото си го искал самият ти - надявам се, че си го. Гравитирал си около всичко това, но не си го усетил. Не си си дал сметка, че Слънцето не е звезда, а Вселена от топлина, нежност... и сърце... едно усещане, че Слънцето е около и в теб...
Слънце, което гравитира около другите, около себе си... около което ти самият гравитираш... около всички тези неща, които ти носи на златен поднос... А ти не го усещаш?!
Не усещаш себе си... редиш дни - един след други, които времето поглъща. Дни, които остават незапомнени. Не посрещаш изгревите, не посрещаш залезите, не посрещаш лицата на другите - техните усмивки, техните сълзи. Но най-много - не посрещаш себе си. Усещаш ги, но чувстваш ли ги? Плачеш ли с горчиви сълзи или плачеш, за да го изкараш от системата си? Обичаш ли с огън, вятър, земя и вода... или обичаш, за да обичаш и да си обичан? Молиш ли се, сякаш е дошъл краят на света или го правиш, защото отново си сам и искаш да се докоснеш до нещо над теб? Живееш, защото те е срах, защото краят идва или живееш, защото днес е ДЕНЯТ, чието утро никога няма да се повтори?
Хората грабят с пълни шепи живота, за да имат какво да си спомнят. Понякога залитат в другата крайност и го пропускат между пръстите си, защото е загубил значението си за тях. Никога не го живеят, защото никога нямат днес... никога нямат нищо... щастието им е мимолетно, самотата им е вечна, скръбта им е безмерна, надеждата тлее... и винаги се надяват на утре, защото "утре" може и да дадат 100% от себе си... а утре те винаги ще се чувстват сами. Винаги ще търсят причина да живеят - ще търсят адреналина, ще търсят на кого да посветят постиженията си, ще се лутат в самота, ще викат Господ... и никога няма да станат от топлите си легла, за да видят изгрева, а ако го видят, ще заспят отново, ще стискат мимолетното щастие и ще станат по-късно, за да проведат още един скучен полуден... Ще се обградят с предмети, които им напомнят нещо, ще се обградят със спомени за усмивки или сълзи .. ще си мислят, че ги чувстват, но никога няма да ги усетят...
Когато някой им вземе изгрева, тогава ще пишат поеми, разкази, драсканици... ще рисуват... ще си спомнят... ще мечтаят... ще се опитат да изкарат душата си, за да не ги боли, да не се радват... ще подскачат, ще викат... но само най-добрите ще усетят... няма да анализират, няма да драскат, а усещането им ще ги обвие и просто ще се усмихат...
Много хора ще се опитват да се пречистят, да обърнат нов лист, да започнат начисто от утре. Защо никой не започва от днес? Защо изгревът е метафора за началото на живота, а залезът - край, но никой не може да побере живота си в един, едничък ден... защо не може да го усети? Нима един живот не е достатъчен? Сигурно не е, но дори в теорията за прераждането се смята, че във всеки нов живот се учиш на нещо... На какво се научи днес? Сигурно на много - да правиш бъркани яйца, че някой не ти е приятел, че слънцето изгрява от изток ( а дали наистина изгрява или се утешаваш с това ), но какво усети днес? Усети ли как устните ти се разтягат и се усмихваш или просто беше щастлив? Усети ли сълзата по лицето си или просто беше тъжен? Усети ли най-дребното или винаги мечтаеше за повече... за всичко? И никога нямаше всичко - дори себе си, нали?...
Усети ли как днес думите се изливат от теб?... Усети ли ги, когато излизаха от сърцето ти, дори от уж големия ти акъл... усети ли... чу ли звука, когато ги пишеше... когато ръката ти не се водеше от теб... когато дори не беше подвластен на акъла ти, на Музата ти...
Усети ли защо днес си тук? Усети ли, че гравитираш около нещо? Въобще, усети ли нещо?
Но аз отново словоблудствам, а мразя това... Нищо... и утре е ден, нали?
* Посветено на всички онези, който усещат, когато пишат, говорят, чувстват.
© Тони All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Много е хубаво !!!!! Браво !!!!!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
