Не обичам да пиша, когато идеята не е искристализира в съзнанието ми, но... нека това е едно от изключенията ми, когато чувството ще ме води...
Музата не е всичко. Идеята не е всичко. Центърът на вселената не е Господ, не е любимият ми... не е Егото ми. Центърът е нещо по-сложно, около което трябва да гравитира животът ми, животът на другите, смисълът им... Това сигурно е жаждата да гравитираш. Жаждата да живее. Нуждата да обичаш. Онзи двигател, който те притиска, бута и окуражава, че сега е твоят момент, че днес е само един ден, че този ден е сега. Всичко онова, което те кара да вложиш цялата си енергия, всичките си чувства, душата си точно тук и сега.
Хората се стремят към нови хоризонти. Към места, където не са били. Към необятни висини... и ширини. Към покоряването на новото. Към инстинките си да бъдат, да са. Но винаги се чувстват самотни. Винаги са сами. Дори сред 6 млд. други като тях, дори когато търсят още 6млд. други в Космоса, дори в обятията на любимия, дори в манастира. По ...